Видях някаква светлина пред себе си и едновременно с това установих, че долавям странни звуци, отекващи в тунела около мен. Струваше ми се, че още чувам крачките на Ихандим и хората му, но те бяха далеч зад мен. Рано или късно щяха да ме настигнат, но дотогава щях да съм намерил начин да напусна Ню Ричмънд. Пробягах последната отсечка изморено — отново бях загубил ритъма. Радостта ми повяхваше, сякаш бе гориво, което се изчерпваше. Чувствах се като след еуфоричната фаза на рапта и ми се искаше да имам малко подръка.
Телцето на Анжела се мерна пред мен и пое нагоре по някаква стълба, която забелязах едва сега. В края на тунела се виждаше светъл правоъгълник и аз разбрах, че, без да забележа как, съм се изкачил на по-горното ниво, над реактивните сопла, с лице към изхода, който ми беше известен.
Момчетата на вратата ме гледаха зяпнали и неспособни да издадат звук. Аз самият бях приятно впечатлен от скоростта, на която се бях оказал способен, и се разочаровах, че не намират подходящи думи, за да ме поздравят. Приближих се и разбрах, че в очите им има не възхищение, а див ужас.
Звукът, който бях доловил преди малко, се бе засилил и отекваше в стените… и изведнъж целият град се разтресе. Преди да се добера до вратата, пазачите, които я охраняваха, се обърнаха и побягнаха.
Изхвръкнах от Ню Ричмънд, все така теглен от ръчичката на Анжела, претичах през сутерена и нагоре по стълбите — и когато напуснахме Портала, видях, че не сме единствените — всички бягаха, за да се спасят.
Спрях внезапно в центъра на този хаос, заобикалян от стотиците изплашени хора, напускащи сградите, построени около стените на града. За момент не знаех какво да мисля, дори ми мина глупавата мисъл, че съм поставил началото на ново увлечение, на което е съдено да се превърне в мода, но в следващия миг нов дълбок тътен ми доказа онова, което подсъзнанието ми беше уловило със сигурност.
Тя пак ме дръпна и аз ѝ позволих да ме изтегли по-далеч от грамадата на Ню Ричмънд — на безопасно място. Струваше ми се, че продължавам да чувам кошмарните преследващи ме стъпки, но разбирах, че това е невъзможно, че те още се намират в реактивните сопла и че Ихандим и хората с него сега се търкалят, съборени от сили, събудили се за нов живот.
Бяхме се отдалечили на двеста метра, когато най-сетне спряхме. Обърнах се да я видя и малката ѝ фигурка скочи, както винаги бе правила, в ръцете ми. Хванах я, притиснах я до себе си и имах чувството, че никога не съм я изпускал. Зарових лице в нейното, вкусих от аромата на майка ѝ и чух жизнерадостния смях на дъщеря си.
В следващия миг прегръщах въздуха.
Около мен продължаваха да тичат хора, спасявайки се от сградите, които всеки момент щяха да се срутят. Вдигнах изпълнен с любов поглед към Ню Ричмънд, чиито безбройни стаи се изпълваха с нов живот. А когато древните двигатели изреваха с невероятна мощ, разбрах, че вече е излишно да се страхувам от преследвачите си — те бяха останали на пътя на огнената стихия в соплата. Това бе краят — не само техният, а на всички неща, които ме бяха преследвали.
Изкрещях възторжено името на Ратчет, защото внезапно осъзнах какво се бе случило: досетих се, че старият ремонтен дроид в двигателния отсек е намерил чипа и че интелектът на Ратчет ме е спасил за пореден път. Разсмях се неудържимо, а „Мегамол“ разкърши снага като планина, събуждаща се от вековен сън.
След миг колебание, сякаш старата машинария се напъваше да си спомни всичко, което някога така добре бе правила, градът се повдигна във въздуха, започна да се издига по-високо и все по-високо в небето, освободил се най-сетне от плена на земята. За да погледне отгоре старите пътеки и широките магистрали, събуден за нов живот.
Глава 22
Небето беше замръзнало по краищата, но синевата му подсказваше, че макар зимата още да не си е отишла, пролетта е на път. Харесваше ми и едното, и другото — дъжд или слънце, това е без значение, хубаво е дори само това, че има сезони.
Изчаках градът да се скрие от погледа ми, оставил на свое място съскащи кабели и пръскащи фонтани, после поех към Северна Флорида — майка ми и аз толкова много обичахме да ходим там. Два дни се разхождах без определена цел по брега и спях сред дюните на открито. После поех дълбоко дъх и намерих апартамента, в който бяха живели баба ми и дядо ми. Изглеждаше много по-стар и съвсем запуснат. Вече никой не живееше в него естествено, но аз си избрах една стая, която изглеждаше по-обитаема от останалите, и се настаних в нея.