Вратата на Мал изглеждаше заключена, но когато се приближих до нея, видях, че някой се е опитвал да я разбие. Затаих дъх, вслушах се и поставих нов пълнител.
Не чувах нищо. Подвоумих се кой начин на влизане да избера — шумния или тихия, — после загубих търпение и стоварих ритник върху бравата.
Дългата стая. Празна и тъмна. Купа фиде, съборена на пода още вдигаше пара. И някъде там, навътре, тяло, проснато пред прозореца.
Направих крачка в стаята. Рязко се извъртях надясно. Никой. Отидох до стаята на Мал, после до банята. Абсолютно никой. Изтичах до Мал.
Един в слепоочието, един в устата и един в тила.
Следващите пет минути ми се губят.
Когато дойдох на себе си, гърлото ми беше прегракнало и разбрах, че сигурно съм крещял неистово. Но тялото на Мал си лежеше все така на пода, ни най-малко по-здраво или по-малко мъртво от това, че бях загубил контрол над себе си. Сега, когато вече не вдигах шум, можах да чуя движение в коридора отвън. Скочих към вратата и с трясък я отворих.
Бяха двамата отдолу, застанали на стълбищната площадка. Дошли да видят какво става и дали от това не могат да се направят пари.
— Изчезвайте — предложих им аз. Плъшокът, който стоеше отпред, се облегна на перилата със студено безразличие.
— Или…? — попита той с нагла усмивка. Познавам този тип физиономия. Запомняш я един ден, когато научаваш, че повечето мераклии за бабаити си подвиват опашките, ако не се хванеш на блъфа им. Полезен урок, подходящ за много ситуации. Повечето хора нямат нервите да блъфират добре.
Само че аз не съм повечето хора. Което е част от проблема ми.
Така че забих пистолета си в ниското чело на плъхообразния със сила, достатъчна да му пробие черепа, и много ясно му казах:
— Или… ще ти пръсна главата по цялото лице на приятеля ти. След което ще пръсна и неговата. А после ще сляза в апартамента ти и ще убивам наред, докато не свърша патроните или докато не свършат приятелите ти.
Той ме погледна с широко отворени очи и отстъпи крачка назад. После ловко се изплю пред краката ми. Щеше да се махне, разбира се, но протоколът изискваше подходяща прощална реплика. Идеше ми да скоча върху него, но се сдържах. Имат право на последна реплика. Това им създава илюзията, че са се оттеглили с достойнство и епизодът приключва с хепиенд. Ако повечето хора дадат на враговете си правото на последна дума, светът би станал доста по-безопасно за живот място.
— Ще се видим — обеща ми той накрая.
— Тази фраза започва да ми омръзва — озъбих се аз. — Ти дори не си първият, който ми обещава това тази вечер. Измисли друга и ми я прати по електронната поща.
С гневни физиономии двамата шумно заслизаха по стълбите.
Обърнах се и видях Суедж на прага на апартамента. Очите ѝ бяха широко отворени и пълни с ужас.
Другите ги нямаше никакви.
Не бях спасил Суедж от нищо, просто я бях довел на място, където бе още по-лошо. Притиснах я до себе си, гледайки над рамото ѝ как кръвта на Мал засъхва по пода, и разбрах, че тази нощ няма да вървим никъде.
Глава 3
Суедж седеше на старото протрито кресло в частния офис на Хауи и отпиваше от чаша с кафе. Ароматът му достигна до мен. Седнах пред писалището на Хауи и се загледах в ръцете си. Кой знае защо, обстановката ме върна за миг към Ратчет: силен, богат аромат на кафе на безопасно място.
Мислех си, че може би трябваше да останем във Фермата. Че може би всичко това не е нищо друго, освен една безкрайно продължаваща издънка и че единственото, което ни очаква, е нещата да отиват от зле към още по-лошо. Хвърлих поглед на Суедж, после го отместих настрани. Сигурно трябваше да се безпокоя за резервните, но в момента можех да мисля единствено за Мал. За нещата, които бяхме видели, за трудностите, през които бяхме минали заедно. Върнах се в мислите си назад във времето — към Междината, преди цели двайсет години. Събития, които вече бяха отминали, може би обречени да се превърнат в нереален спомен — сега, след като вече не бе останал жив човек, с когото да бъдат споделени.
Момчетата на скрития вход хлъцнаха, когато се появихме пред тях. Явно си мислеха: „Господин Хауи беше прав, ето го пак странния пич, хукнал право срещу съдбата си“. Опитаха се да поискат пари за минаването на Суедж, после един се сети да ме погледне в лицето и решиха, че просто не си струва неприятностите. А може би ги разубеди не моето лице, а това на Суедж — с пълното си неразбиране и абсолютната липса на връзка с реалността върху него. За пръв път в живота ѝ Дейвид не беше наблизо, което я правеше да изглежда нещастна и изоставена… почти като истинско човешко същество. И аз разбирах нещо за пръв път: това, че моето присъствие няма да е достатъчно и че съм стигнал границите на способностите си да бъда заместител на бащата. Точно новините, от които имах нужда в дадения момент.