Докато се провирахме из тунелите на Ню Ричмънд, успях да науча от Суедж най-общо какво се бе случило. Мал разсипвал по чиниите първата порция супа от фиде, когато му се сторило, че чува някакъв шум в коридора. Опитал се да прехвърли резервните в таванското помещение към апартамента. Само Суедж и Дейвид го разбрали — тя се качила първа по стълбичката, а Дейвид останал да помогне на Мал да подберат и останалите към нея. Настанала паника, пълно неразбирателство и хаотични движения на тела — сигурно бе изглеждало точно както когато напускахме Фермата, с тази разлика, че мен ме нямало и че се налагало да се оправят сами.
И тогава на вратата се почукало — силно! — по онзи начин, който сякаш казвал: „Пусни ме вътре или ти ебавам майката!“ Мал отворил, държейки пистолета зад гърба си, като предварително изгасил осветлението. Правилен ход при нормални обстоятелства, но в случая резултатът бил, че убиецът го сбъркал с мен и го похарчил на място. И точно когато той забивал втория куршум в главата на Мал, в апартамента нахълтали другите двама. Стоварили по един юмрук в лицата на Дейвид и г-н Ту и измъкнали всички навън. Суедж наблюдавала през една пролука в пода на таванското помещение. Разбирала прекрасно, че с нищо не може да помогне и че аз ще имам нужда от нея, за да ми разкаже какво точно се е случило. Мъжете претърсили апартамента на Мал и си заминали, оставяйки убиеца да се погрижи за всички, които щели да дойдат да се поинтересуват.
С други думи, за мен.
Това не можеше да бъде работа на никой друг, освен на „СейфтиНет“. По някакъв начин бяха попаднали на следите ни. Не знаех как, а и едва ли вече имаше някакво значение. Важен бе резултатът: Мал го беше отнесъл вместо мен.
Изводът: трябваше да намеря хората, направили това, и да ги убия. Това щеше да бъде моята задача. Най-сетне имах цел, която можех да разбера.
Когато се върнах в бара на Хауи, в главата ми имаше прост план. Отървавам се от Суедж, вземам от Хауи всички патрони, които може да ми даде, и пращам някого по дяволите. Прекрасен план, макар и с малко остри ръбове. Хауи обаче не го хареса, така че — с помощта на леко притеснения Поли — физически ми попречи да го приведа в действие. Според него било възможно да има доста хора, готови да ме очистят дори само заради едното удоволствие от това, без възнаграждение, махвайки с ръка на съблазнителните пет бона. Той не знаеше за резервните и понеже аз така и не се опитах да му разкажа историята, нито споменах „СейфтиНет“, просто реши, че съм се смахнал.
Но каквото и да бе решил, не искаше да ме пусне и вероятно бе прав. Така че сега седях в офиса му и гневно пушех. Действайки срещу собствените си инстинкти, Хауи бе разпратил хората си да събират сведения за мен. Според него трябваше да взема Суедж и да се махна от града, където ми видят очите. Бях отказал да го послушам, така че чакахме новините. Междувременно той седеше в креслото си срещу мен и наблюдаваше от обратната страна на огледалото как барът постепенно се изпълва с хора, решили да запълнят с нещо малките часове на нощта.
След известно време се обърна към мен и ме изгледа остро.
— Имам по-добра идея — каза той. — Реших, че в Службата за отмяна на срещи няма пари.
— Може и да си прав — съгласих се аз, запалих поредната цигара и зачаках, както го бях правил стотици пъти преди.
— А какво ще кажеш за това? Знаеш ли как жените ядат торта? — Понеже не показах, че ще отговоря, той ми обясни: — Вместо да изядат парче с нормална големина — сещаш се за какво говоря: обикновен резен — те хапват съвсем малко. Нищожно парченце, кажи-речи троха. Моето проучване показва, че статистически погледнато, става дума за средно двайсетградусов сектор от тортата. Но знаеш ли защо постъпват така?
— Не — услужливо отговорих аз. Бях наясно какво прави: опитваше се да ме разведри по неговия си заобиколен начин. Нямаше нищо лошо в това. Всъщност вече се чувствах по-спокоен.