Така и не поправили двигателите. Може би това било възможно по принцип, но се забавили прекалено дълго. След няколко дни отвън започнали да прииждат хора: бездомници, напуснали опожарения стар Ричмънд, скитници, живели досега из горите, любопитни, дочули за приятните места, където би могло да се нахраниш, и отскочили ей така, да хапнат тук. Заприиждали от равнините, заслизали от планините и заблъскали по вратите. Охраната първоначално ги отпратила, както се полагало, но те били страшно много, а на всичко отгоре някои от тях били доста гневни. Защото за доста от тези хора по-лошото от това да живееш в Ричмънд било да не си в състояние повече да живееш там.
Охраната провела спешна оперативна и излязла с план. Щели да пуснат хората, но срещу заплащане.
Настъпил период от може би шест месеца, когато съдбата на полет МА-156 била неясна — никой не знаел дали някога отново ще излетят. После дошъл преломният момент, когато се разбрало, че това няма да се случи. Но хората вече не го и искали. Били намерили своя дом. Вътре в кораба закипяла трескава дейност: разбивали се стени, преобзавеждали се помещения. Първоначалните пасажери се преселили на горните етажи и отпочнали строителна дейност върху покрива на пазарния комплекс, съревновавайки се кой ще успее да се отдалечи в максимална степен от паплачта по долните нива. А около Комплекса постепенно се издигнал втори спомагателен град — Портал за града.
Накрая местните строителни компании свързали всичко с обща канализация и така се родил Ню Ричмънд. Ако забравиш за необичайния му произход и прекомерната му геометричност, Ню Ричмънд си е град като всички останали. За онези, които не знаят историята му, той изглежда като трудно обяснима градостроителна грешка.
Но се говори, че в една забравена от всички стая, там долу в търбуха на града има куфар, изоставен от едно от първите побързали да напуснат кораба семейства — безмълвен свидетел на раждането на града. Естествено никой не знае точно къде се намира тази стая и повечето смятат това за най-обикновен градски мит. Защото именно в това се е превърнал днес полет МА-156: град.
Аз обаче винаги съм вярвал в този мит. Нещо повече, понякога нощем се питам дали градът не обръща поглед към небето, когато чуе над него с грохот да прелитат други „Мегамол“. Чудя се дали той не наблюдава скришом, проследявайки ги да минават над него, и дали не осъзнава по неговия си начин, че мястото му е там. Горе, в небесата, а не тук долу, прикован към земята. Но на кой ли от нас не му е хрумвало нещо подобно и колко малко са тези, оказали се прави.
— Двеста долара — каза мъжът, полагайки комични усилия погледът му да бъде едновременно студен и проницателен. Не говореше за онова, което исках да продам. Аз още даже не бях в Ню Ричмънд. Беше след осем вечерта и започвах да губя търпение — усещах, че не ми остава време.
— Глупости — възразих аз. — Тарифата е петдесет.
Мъжът се изсмя искрено развеселен.
— Човече, на теб май нещо не ти стига, а? Изобщо не си спомням кога тарифата е била петдесет долара!
— Петдесет — повторих аз. Може би се надявах, че ако изрека тази фраза достатъчен брой пъти, ще успея накрая да го програмирам невролингвистично. Стоях пред врата, врата, скрита в сутерена на една сграда от Портала — Извисяващата се кошмарна плетеница от разностилни постройки и паянтови съоръжения, която заобикаля целия Ню Ричмънд. Бях тук, защото тази конкретна сграда беше залепена за външната стена на града, в който трябваше да попадна. Вече бях минал през унижението да бъда обискиран на влизане от уличната банда, контролираща в момента този входен пункт, и дори бях заплатил „таксата“ от двайсет долара за пистолета си. Нямах двеста, имах само сто — и бързах.
— Ами тогава иди при главния вход — сви рамене мъжът.
Мушнах дълбоко ръце в джобовете на якето и се насилих да потисна гнева си и надигащата се вълна от страх.
— Само не мисли да вадиш пистолета — продължи той кротко. — Защото тук има три приятелчета, които не можеш да видиш, но са взели на мерник задника ти.
Не можех да отида при главния вход и той много добре го знаеше. Никой не припарваше до тази част на Портала, ако можеше да влезе през някой от легализираните входове на града. Да постъпиш така означаваше да вкарат информацията от картата ти в машината, което беше равнозначно на публично оповестяване на името ти пред полицаи, градска администрация и всеки друг, способен да подслушва линиите за комуникация.