Върнах се вътре, изпразних пътната чанта, услужливо подредена от моята приятелка, и подредих малкото си лични принадлежности на местата, сторили ми се най-логични за тях. Това ми отне пет минути. Направих си кафе с тресящи се ръце, отнесох голямата чаша до масата в центъра на стаята и се приготвих да изчакам изтичането на останалата част от живота ми.
Една седмица след пристигането ми получих колет от Файета — жената, докарала ме тук. В него имаше още дрехи, две книги и голямо количество рапт. Без съпровождащо писмо. Повече не чух за нея.
Изминаха три месеца преди някой да се обади. През по-голямата част от времето седях в командната зала, гледах в пространството и периодично стривах мозъка си на прах. От време на време излизах на открито. Гледката отвън беше към плавно спускащия се, осеян тук-там с редки дървета склон, стигащ в далечината до покрайнините на Роноук. Нощем през дърветата можеха да се забележат жълти точки — доказателство, че някъде там съществува живот. Желаех им всичко най-добро и най-искрено се надявах да си стоят колкото може по-далеч от мен. Скоро разбрах, че и издигащият се в обратната посока склон не ми носи онова наслаждение, което би следвало. Нататък имаше повече дървета, но в моето душевно състояние ми се струваше, че те изпитват недоверие към листата си и не пропускат удобна възможност да се отърсят от тях. Понякога ми се привиждаше, че през пукнатините между скалите пробива синя светлина, сини лъчи, пронизващи небето в посока към слънцето. Илюзия, разбира се. Тунелите се намираха дълбоко в гръдта на скалата и бяха облицовани с цимент.
Но един ден, около три следобед, сирената зави и десет минути по-късно пристигна линейка. Двама лекари веднага се отправиха към операционната, а аз със свито сърце последвах санитаря, дошъл с тях, в един от тунелите. За пръв път минавах през тежките врати.
Озовах се в тясно място. Високата влажност усилваше клаустрофобията, а миризмата на потни тела и изпражнения я правеше непоносима. Голи деца се търкаляха по пода, свити като зародиши и скупчени едно връз друго или сгушили се до стените. Тръгнах, внимателно прекрачвайки през телцата им, в търсене на конкретния резервен, който ни трябваше. За разлика от мен, санитарят ги сритваше най-безцеремонно с нетърпението на месар в кланица. По-възрастните от резервните знаеха какво предстои и се дърпаха и скимтяха, извръщаха лица към стените или опитваха да се заровят под другите. Сърцето ми тежко заби и започнах да се потя съвсем не заради топлината. Чувствах някаква опасност. Не защото резервните с нещо ни застрашаваха — те бяха съвсем безобидни, тъпи и лишени от каквато и да било цел. Не, самият тунел събуждаше спомени в мен — спомени, които не исках да конкретизирам. Подсилвани от миризмата и от усещането за абсолютна безнадеждност.
Накрая намерихме онзи, когото търсехме — Конрад-2 — и санитарят го отведе. Половин час по-късно го върнаха без дясното му око. Дупката беше небрежно зашита, наплескана с антисептичен препарат и бинтована през пръсти.
Санитарят го съпроводи покрай мен в тунела, позната миризма нахлу в главата ми и стомахът ми конвулсивно се сви. Беше сладката гадна миризма на „СкинФикс“ — материал, използван за затваряне на прорезни рани, когато козметичните съображения не са от значение. Не бях чувал да се използва извън армията и не бях долавял тази миризма поне от десет години. Не можех да бъркам, защото е невъзможно да я забравиш.
След като линейката замина, се върнах в коридора с тунелите и дълго стоях пред едно от прозорчетата. Под синята светлина телата се извиваха и пълзяха като слепи ларви, чийто покой бе смутен от стенанията на резервния с окървавеното лице. В един момент най-близкото до вратата тяло внезапно се надигна — движение едновременно случайно и лишено от всякакъв смисъл. Беше момиче. Имаше само една ръка, а кожата от лявата страна на лицето ѝ беше червена и сгърчена върху мястото, откъдето беше свалено парче явно за присаждане. Очите ѝ се насочиха към прозореца, устата ѝ безмълвно помръдна, но най-лошото нещо бе, че нито лицето, нито тялото ѝ бяха достатъчно обезобразени, за да се скрие колко красива би трябвало да бъде нейната двойничка. Върнах се залитайки в командната зала и затръшнах вратата зад себе си.