Почти никой от другите резервни не възприе нищо, макар че повечето редовно биваха внасяни в клас, а по-младите биваха окуражавани да им дават разни неща. Някои, в това число г-н Ту например, придобиха мъглява представа за форми и думи, така както котката се научава да отваря вратата. Повечето не научиха нищо и пълзяха из фермата през деня, за да се върнат в тунелите за храна и в очакване… на ножа.
Защото това продължаваше да се случва, разбира се. Линейките все така пристигаха. Понякога направо изглеждаше, че хората там вън, в „реалния свят“, изпитват удоволствие да живеят рисковано и безразсъдно, знаейки, че са застраховани. Така че от време на време мъжете идваха, осакатяваха някого и си отиваха. Нанюн загуби левия си крак, ръката си от китката надолу и дълга ивица мускул от предмишницата. Рагалд остана без ляв бъбрек в добавка към известно количество костен мозък, едната ръка и част от единия дроб. Към взетата ѝ за присаждане кожа от преди моето идване във фермата Суедж добави ивица стомашна мускулатура, ново парче кожа, този път от лицето, а половин година преди края остана и без яйчници. Когато това се случи, Суедж вече беше достатъчно просветена, за да разбере какво е загубила. Дейвид даде два пръста и някои други неща. Като цяло групата се отърва относително леко.
Най-лошото бе, че не се налагаше да бъде така. Щом учените бяха в състояние да клонират цели тела, защо не се опитаха да клонират крайници, когато възникнеше необходимост от това? Разбира се, това би било по-скъпо и не така удобно, а нали цената и удобството са новите богове в мудния ни век на разцвет в науката. И още нещо: започнеха ли да изработват „частите“ по поръчка, реалните хора щяха да чакат по-дълго, преди да са в състояние да държат отново чашката за вино с изящество. А така… резервните части бяха подръка и само чакаха.
Не ми трябваше много време, за да разбера в каква клопка се бях наврял сам. Когато санитарите изведоха за пръв път Нанюн от тунела, едва се сдържах да не се нахвърля върху тях и в последния миг съумях да превърна скока си в преструвка, че се опитвам да помогна — опит, който за щастие остана игнориран. Годините минаваха, а ситуацията се влошаваше, защото всъщност нищо не можеше да се направи. Буквално нищо. Осмелях ли се да създам проблеми, щяха да ме изхвърлят, без да им мигне окото. „СейфтиНет“ ме притежаваше. Те ми даваха подслон, те ме хранеха, те ми плащаха заплата. Дори моята ownCard на практика беше тяхна. Загубех ли работа, това би означавало начало на проблемите, но това бе най-малкото ми безпокойство.
Истината бе, че ако престанех да бъда оператор във Фермата Роноук, някой друг щеше да дойде на мое място. Някой, който нямаше да им помага, който пак щеше да ги затвори в тунелите и щеше да превърне вкуса от свободата, която им бях дарил, в най-горчивия спомен на живота ми. Това щеше да бъде човек, който щеше да заключи тунелите завинаги, но може би щеше да измъкне един следобед насила Суедж, Джени и някои от другите, да ги изнасили и да ги хвърли обратно върху телата на онези вътре. Защото човек никога не знае на какво са способни повредените малки мъжлета, оставени без контрол. Моралът във висша степен се крепи на това, че си под наблюдение — останеш ли сам, той е склонен да избледнява и да се изпарява без следа. Ратчет знаеше историята на един оператор, който в една дълга, студена и самотна нощ откачил и започнал да играе на руска рулетка с резервните. Дръпнал два пъти спусъка, когато пистолетът бил насочен към главите на двама от тях, но още първия път, когато трябвало да изпробва своя късмет, съдбата решила, че спусъкът трябва да удари на пълно. Говори се, че парче от куршума все още е забито в стената на единия тунел и че когато намерили тялото му, един от резервните дооблизвал останките във вече оглозгания череп.
И аз бях чувал за оплаквания от санитарите, че ръцете на някои резервни били останали без нокти, а пръстите им представлявали разръфани, окървавени чуканчета, че понякога вътрешните им органи били натъртени до степен да бъдат напълно неизползваеми, че по кожата им имало следи от рязания и изгаряния, необясними от гледна точка на официално разрешеното.
Може би трябваше да бъдат наемани специални екипи от професионалисти, които да се грижат както следва за резервните. Клиентите на „СейфтиНет“ несъмнено мислеха, че се постъпва точно така. Но как щеше да се отрази това на печалбата? Хората понякога са склонни да мислят, че когато дадени решения се вземат на основата на финансови съображения, това е своеобразна проява на обективна управленческа мъдрост. Не е така, разбира се. Защото подобна практика оставя вратата широко отворена за възникването на ужасни ситуации, които почти не се различават от умишлените прояви на безчовечност и жестокост.