Не знам, може би щях да се чувствам прекрасно, ако се бях ограничил да върша работата, за която ме бяха наели, а именно да си стоя мирно и да оставя дроидите да се грижат за добитъка. Но аз не го бях сторил и след като започнах другото, бе станало невъзможно да зарежа нещата ей така. Истината бе, че бях загърбвал шанса много пъти през живота си. Но всеки път, когато го направиш, част от теб остава там, отсечена от останалото ти същество. И тази част продължава да съзерцава миналото, гневно го гледа с надежда то така и да си остане, и разбираш, че моментът е безвъзвратно изгубен, едва когато настоящето започва да посивява и избледнява. Около теб се надига миризма, мека всепроникваща миризма, която именно заради това се изплъзва от вниманието ти. Но другите хора могат да я доловят и точно това обстоятелство ти пречи да разбереш какво всъщност става около теб. Така преставаш да разбираш настоящето. Веднъж и завинаги.
Когато Дейвид загуби пръстите си, аз му помогнах да седне и му обясних защо са му причинили тази мъка. Говорих и усещах аромата на „Джек Даниелс“ в дъха си. В един миг го погледнах и видях в очите му себе си, изкривения си образ, отразен в сълзите. За пръв път от половин година изпитах необходимост от рапт… от каквото и да било, стига да ми помогне да забравя онова, което болката в очите му събуди в душата ми. Аз бях най-близкият заместител на родителя, който му е било писано някога да има, и точно аз трябваше да му обяснявам защо е в реда на нещата някакви хора да идват, когато си пожелаят, и да режат от тялото му! Бях честен, стараех се да говоря спокойно и се опитах да му внуша, че съм на негова страна, но колкото повече говорех, толкова по-ясно си спомнях за моя баща.
През следващите три години в мен се бореха две неща или по-скоро се опитваха да се наместят едно в друго като две заспали котки в обща кошница. Първото бе сдържаното осъзнаване, че съм създал ситуация, чието разрешаване трябва да намеря, както заради резервните, така и заради мен самия.
Второто бе чувството на омраза към Фермите, към онзи, който ги притежаваше, и към всичко, което те олицетворяваха. Знаех, че нещо трябва да се направи, но нито аз, нито Ратчет имахме представа какво може да е то.
Накрая правото на решение ни бе отнето.
На 10 декември от петата година на пристигането ми във Фермата прекарах сутринта в контролната зала. Компания ми правеха няколко от резервните — те говореха, гледаха телевизия, някои дори се опитваха да четат. Други — в различна степен на напредък — бяха пръснати из комплекса, бродейки просто така или придвижвайки се всеки по начина, по който можеше. По обед направих инспекция на района. Дъхът ми образуваше пара пред лицето. Зимата се бе настанила на хълма като студ в стари кости и на фона на бледото небе щръкналите замръзнали дървета изглеждаха като черни пръчки, забучени върху грапава алуминиева повърхност. Беше ми приятно от време на време да излизам, защото това ми припомняше, че все още съществува и външен свят. Освен това така проверявах — не без надежда — дали няма да падне мъгла или да завали сняг. В няколко подобни случая, когато бях абсолютно сигурен, че никой не може да ни види от пътя, си бях позволил да пусна някои от резервните на разходка из двора.
Следобедът бавно се точеше в уютната топлина на Фермата. Помогнах на Суедж в урока ѝ по четене и показах на Дейвид още няколко упражнения за сила в ръцете. Аз самият правех лицеви опори и коремни преси, стараейки се да поддържам нещо като форма. Продължавах да копнея за рапт всеки божи ден, но от година не бях вземал. Комбинацията от упражнения и работа, съчетани с компанията на Ратчет, ми помагаха да се опазя. Взех душ, налях си кафе от вечно пълните кафеварки в кухнята и седнах с книга в контролната зала.
Оформяше се поредната спокойна вечер във Фермата и аз почти чувствах смисъл в живота си.
Точно в девет часа алармата иззвъня и сърцето ми се сгърчи от студ. „Защо точно днес? — помислих си с гняв, сякаш конкретният ден имаше някакво значение. — Защо просто не ни оставят на мира?“
Главните резервни ми помогнаха да приберем останалите в тунелите, след което изключих алармата, върнах се в контролната зала и зачаках докторите да дойдат.
Дано е някой от другите, молех се в душата си, съзнавайки колко несправедливо е това, и че точно подобно мислене бе довело до създаването на Фермите. Да защитим своите! Майната им на останалите!