— Това — отговорих аз, изчаках секунда и излязох точно пред приближаващия се санитар. Той вдигна пушката, а аз го ударих в брадичката и главата му отскочи. Без да се бавя, нанесох втори удар в гърлото, сложих ръце върху раменете му и рязко вдигнах коляно. Носът му се счупи, той изпъшка и започна да се свлича към пода в безсъзнание. Преди да падне съвсем, улучих тила му с мощен ритник, който пречупи врата му.
Обърнах с крак тялото и издърпах пушката от още потрепващите ръце. Пресегнах се, изтеглих пистолета му от кобура и го пъхнах в колана си.
— Погрижи се да не излизат — наредих на Ратчет и за да не стане грешка, посочих вратата на операционната. Дроидът и резервната ме гледаха изумени. Избегнах погледите им и хванах Джени за ръката. „Милият чичо Джек разкрива истинските си умения“ — стрелна се през главата ми. Изпитвах чувство на безнадеждност.
За миг Джени се опита да ми се противопостави, после се отказа и се остави да я влача след себе си. Изтичахме до тунелите, където раздрусах Дейвид и Суедж, колкото да ги накарам да дойдат на себе си, след което ги избутах през контролната зала. Влязох в стаичката, където беше леглото ми, сграбчих дрехите, които ми попаднаха, хвърлих ги на резервните и им изкрещях веднага да се обличат. И докато те навличаха кой каквото докопа, откъм операционната се разнесоха първите изстрели. Явно поне един от хирурзите бе дошъл въоръжен и сега използваше оръжието си, за да разбият заключената врата. Лекарите на „СейфтиНет“ не са от онези любезни хора в бели престилки. Тяхното минало е доста разнообразно и поне някои от тях са бивши Светлооки. Резервните обърнаха глави към пукота. Лицата им бяха пребледнели, очите — широко отворени от пълното неразбиране. Направих им знак да побързат.
Сграбчих пътната си чанта от гардероба, където бе лежала забравена през последните пет години, и нахвърлях в нея дрехи, отдавайки предпочитание на най-дебелите пуловери, които имах. Натъпках две леки сгъваеми палта от изкуствена материя най-отгоре, подпрях за миг пушката на стената, докато си облека якето, и после се върнахме в контролната зала. Дроидът медик влезе, застина за секунди и изчезна обратно в коридора, откъдето бе дошъл. Понечих да го последвам, но в същия миг и Ратчет се появи на вратата.
— Всеки момент ще излязат, но аз не мога да ги убия — каза той простичко. Знаех, че и дроидът медик не би могъл. Така или иначе, те двамата си оставаха служители на компанията. — Върви.
— Ратчет… — започнах аз, без да знам как да продължа. Разбирах само, че той не може да дойде с нас, защото би ни издал — лесно биха могли да го открият по радиото от небето. Може би щях да му поискам съвет или да му благодаря. Но така и не направих нито едното, нито другото.
— Един от тях има мобилен телефон — каза Ратчет. — Върви, върви, върви! — Повтаряше думата със зловещата монотонност на алармена сирена. Откъм коридора нещо изтрещя. Изтичах при резервните и ги избутах навън: в коридора към операционната затрополяха крачки. За миг спряха — вероятно хората оглеждаха тялото на санитаря, — после с удвоена сила поеха все по-близо към нас — агресивни, целеустремени стъпки.
— В линейката — извиках на Дейвид, който ме гледаше все така глупаво. Знаеше какво е това микробус — беше виждал коли и камиони по телевизията. Виж, как точно се влиза в тях — това бе отделен въпрос, който определено не се разглежда в големи подробности по филмите. Има неща, които са в категорията на общоприетите. Така че той започна да блъска с ръце по една от вратите и безсилието му да се справи постепенно преминаваше в ярост.
Суедж също ме гледаше втренчено, готова да направи нещо, каквото и да било, стига да ѝ кажа, а Джени стоеше настрани и хванала Суедж за едната ръка, плачеше с наведена срещу вятъра глава. Изпълни ме сляпа омраза към самия себе си, че бях допуснал да се почувства виновна за онова, което ни се бе стоварило. В този момент парче от рамката на вратата експлодира в лицето ми.
Аз вярвам в идеята, че в човешкия живот има мигове, които се събират компресирани до максимум един в друг и че не искаме да приемем някои неща за случили се, защото сме в състояние да ги осъзнаем само в каданса на ретроспективното мислене. Не знам, може би именно тези мигове, тези секунди, проблеснали като искри и изпаднали от тъканта на нашия живот, се събират на друго място, за да образуват онова цяло, което остава завинаги отделено от нас. А може би са част от някакъв друг живот. Убиването на санитаря бе обикновен акт на жестокост. Но хирургът беше нещо по-различно — той просто изплува от празнотата, за да се фокусира за част от секундата.