— Виж какво — казах аз, — минавал съм вече оттук. Нямам нужда от водач, искам само да мина покрай теб. И имам само петдесет долара.
Мъжът се обърна и даде сигнал към мрака чрез подчертано кимване с глава. Чух шума от стъпки на няколко души — приближаваха се към нас.
— По кой план на Хауи работите в момента? — небрежно попитах аз. Стъпките в мрака спряха и мъжът отново се обърна към мен и ме изгледа остро.
— Какво знаеш за господин Еймъс? — осведоми се той.
— Нищо особено — отговорих аз, макар че знаех. Хауи беше мошеник от среден калибър, действащ на осми етаж. Въртеше няколко момичета и си бе извоювал позиции в търговията с наркотици, стигащи толкова надалеч по веригата, че босовете от горните етажи бяха решили да го толерират. Беше дебел дружелюбен човек с немирна руса коса, но бе по-як, отколкото изглеждаше, и умееше да пази тайна. Не беше Светлоок, но би могъл да бъде. Беше от онези, които успяват. — Достатъчно — продължих аз, — колкото да се изпусна пред когото не трябва за някои негови сделки, които са им неизвестни. И ако той си внуши, че имам тази информация от вас, момчета, тогава…
— И защо ще му хрумне такава мисъл? — попита мъжът, позагубил увереност. „Момчетата“ бяха от най-изпадналите негодници — те даже не стояха на стълбицата. Повечето от тях дори нямаха представа къде е тази стълбица и се налагаше да се катерят на ръце всеки път. Никога нямаше да ги допуснат по-близко до Ню Ричмънд от това да портиерстват на тази врата. Нещастници като тях не искаха да имат нищо общо с джунглата вътре. Защото тя хапеше.
— Нямам никаква представа — въздъхнах аз. — Петдесет долара? И обещавам на излизане да доплатя останалите сто и петдесет.
Той едва ли допускаше, че някога ще доживея да изляза, но петдесетте долара, които му предлагах, бяха по-добре от нищо в наличност и възможни усложнения в добавка. Така че отстъпи встрани. Отброих банкнотите и ми отвори вратата.
— Дори ще ти дам още двайсет — допълних аз, — ако не ме включиш в списъка, който продаваш на полицаите.
— Не знам за какво говориш — с каменно лице отговори той, но в отношението му към мен нещо се промени. — Все пак ще взема двайсетачката.
Кимнах и минах през вратата. Тя се затвори зад мен и за пръв път от пет години се озовах в Ню Ричмънд.
Вратата излизаше в стар сервизен коридор, извиващ към долния двигателен отсек, пресичайки в продължение на няколко мили други тъмни и вонящи коридори. Тук не бе складирано нищо ценно и поради тази причина никой не възразил, когато входът бил блокиран от външните постройки. Ако имаше нещо, което със сигурност никой никога нямаше да опита да направи, то бе да се пуснат отново двигателите. Чувал съм да разправят, че един от първите ремонтни дроиди все още сновял без посока из тези коридори, остарявайки и подивявайки, но дори аз не съм склонен да повярвам на това.
Доста дълго време тази врата си стояла забравена, докато в един момент някой я открил и веднага осъзнал потенциалната ѝ стойност като таен вход за града. Едно отклонение на коридора, стигащ дотук, извежда през вентилационните шахти до скрито и малко известно стълбище, през което се стига до втория етаж на стария пазарен комплекс.
Но аз не възнамерявах да вървя нататък. Бързо изминах по коридора около двеста крачки. Цареше призрачна тишина — тук бе може би единственото тихо място в града. Коридорът рязко изви надясно и аз изгледах слабите, монтирани нарядко лампи по тавана — губеха се на следващия завой, на около половин миля напред. Вместо да потегля натам, поех дълбоко въздух, събрах всичките си сили и скочих нагоре с изпънати ръце, свити в юмруци. Ударих една плоча от тавана и тя отскочи и се обърна настрани, разкривайки тъмно пространство. Огледах се да се убедя, че никой не ме наблюдава, скочих отново, вкопчих се в ръба и се изтеглих през отвора.
Наместих плочата на мястото ѝ и се озовах в тъмнина, нарушавана само от ивичките светлина, процеждащи се през процепите в пода. Изправих донякъде гръб и заех приведената поза, която се изисква за бродене из запуснатата вентилационна система на Ню Ричмънд, и без колебание потеглих напред в почти пълния мрак. От време на време до мен долиташе откъслечен шум, свидетелстващ за живота, царящ долу в града: дрезгаво гъргорене, протяжно изскърцване на остарели съоръжения, епизодични фрагменти на реч, долетели откъм коридора над мен и отразили се в гробницата под краката ми. Винаги съм си мислил, че ходенето по този коридор е като пълзене из древната и безплодна утроба на Ню Ричмънд, но от друга страна, аз винаги съм си бил възтъп.