В момента, в който ги бях извел навън, те се бяха стъписали. Шокът се бе оказал прекалено силен. Много, много по-силен, отколкото бях предполагал. Така че повечето бяха изпаднали в състояние подобно на ступор и мъчително бавно бяха започнали да осмислят новите неща едно по едно. А понеже тези нови неща бяха започнали с черната почва под краката им, простираща се до хоризонта във всички посоки, аз се досещах, че процесът ще им отнеме доста време. Единствен Рагалд правеше изключение: посрещаше всичко със сляпа и тревожна радост, която сякаш дърпаше крайниците му в различни посоки и заплашваше да го разкъса на парчета. Г-н Ту бе изпаднал в своеобразна медитация, която при него се изразяваше в това, че докато изкачвахме хълма, се въртеше в кръг и невнятно изговаряше думата „шпатула“ през равни интервали. Джени се бе изтеглила встрани и се стараеше да бъде колкото може по-незабележима.
Накрая успях да ги накарам да вървим, но това беше като да се грижиш за група деца при обиколка във фабрика за играчки. Всяка стъпка беше магическо изживяване.
На трийсет крачки нагоре по склона имаше Т-образно кръстовище. Не можех да си спомня накъде отиваха двете отклонения, така че неуверено погледнах първо в едната, после в другата посока. Реших, че единият път обикаля хълма и вероятно после се спуска към града, а другият ми се стори, че води към южния край на магистралата, отиваща към Блу Ридж. Ние не искахме да отиваме в Роноук — по дяволите, кой би пожелал такова нещо? — така че тръгнахме надясно.
Беше невъзможно. Наложи се да изкрещя, за да привлека вниманието на Дейвид и Суедж, но това бе всичко. Г-н Ту изглеждаше абсолютно неспособен да върви по права линия и вместо това обикаляше по окръжност с голям радиус, подобно на неспокойна котка. Нанюн продължаваше да се опитва да се скрие зад гърба на Рагалд и всеки път, когато той се извръщаше, за да огледа подробно нещо ново, тя се шмугваше зад него. Не след дълго двамата се отделиха от основната група. За себе си мога да кажа само, че със сигурност бих се придвижвал по-успешно, ако ходех заднишком на ръце. Беше тъмно като в рог, а температурата падаше като камък. Разкъсвах се между паниката и безумното спокойствие. Двете усещания взаимно се подхранваха, сливаха се и се смесваха в много по-осезаемата сплав на бързо надигащ се ужас.
В един момент пред нас се появиха жълтите очи на два Фара и аз сбутах резервните в канавката край пътя. Когато колата ни подмина, разбрах, че с вървене доникъде няма да стигнем.
Изминахме към половин миля по леко издигащата се магистрала и стигнахме до някакви дървета. Събрах не без усилие резервните в група, вкарах ги сред дърветата и успях да им внуша да си държат шибаните усти затворени поне за малко. Казах им, че е както когато са в тунелите и лекарите идват, само че много по-сериозно.
След това ги оставих. Когато се обърнах да проверя дали съм се отдалечил достатъчно, видях, че Рагалд ме е последвал. Върнах го при групата под надзора на Суедж и пак тръгнах. Знаех, че поне засега не ги грози никаква опасност… докато не се появяха копоите на „СейфтиНет“ с кучетата. Притиснал пистолета до гърдите си, болезнено съзнавайки, че са ми останали малко патрони, изтичах да видя какво мога да намеря.
Бях прекалено възбуден, за да почувствам онова, което изпитах на другия ден в депото на „СайбТрак“ — делириума на радостта от връщането ми в света. Вместо това се съсредоточих върху задачата да остана невидим и да опитам да измисля как да напуснем този район. Фактът, че пътят още не бе задръстен с коли на службата за сигурност на „СейфтиНет“ или на полицията в Роноук, ми изглеждаше невероятен. При всички положения разполагахме с много малко време за измъкване.
След десетина минути случайно се натъкнах на релсите на „СайбТрак“ и се върнах при групата. Те вече бяха успели да се ужасят до степен едва да могат да вървят, но с много усилия успях да ги заведа до релсите. Изчакахме и не след дълго се зададе влак. Пътуваше достатъчно бавно, така че можех да тичам и да помагам на всеки от резервните да се качи в натоварения с компютърни компоненти вагон.
Накрая и аз скочих, дръпнах плъзгащата се врата и така напуснахме Фермата веднъж и завинаги.
Хауи седеше все така загледан в ръцете си, както бе седял в продължение на почти цялата втора част от разказа ми. Погледите ни рядко се срещаха, а устата ми сякаш живееше отделен от мен живот. За пръв път от пет години разговарях с някой, който не бе нито дроид, нито резервен. Макар и да разказвах историята на една катастрофа, чувствах се добре. Едва в самия ѝ край осъзнах, че всичко това е истина и че на този свят има хора, които искат да ме накажат за случилото се.