Изминах дълъг път през търбуха на Ню Ричмънд. Стомахът ми шумно започна да изказва възмущението си, че не го бях угостил със супа фиде в компанията на резервните. Не бе имало време. Преследваха ни сериозни хора и бяхме в относителна безопасност само докато те не осъзнаеха, че при престоя си във Фермата им бях дал фалшиво име и стария си адрес. В мига, в който това се разкриеше, щеше да се разрази буря.
Когато започнах да се изкачвам, се намирах на около две мили от мястото, през което бях влязъл. Две мили гъста тъмнина и приглушени звуци. Спрях едва когато стигнах познатата ми шахта. Разкърших врат с енергични движения на главата, изразходвах няколко секунди в безполезно съжаление, че не бях отказал пушенето, и поех нагоре по металната стълба, прикрепена към стената.
Десет минути по-късно ръцете и краката ме боляха до скъсване, но бях стигнал до хоризонталния вентилационен въздухопровод на осми етаж. Оригиналната вентилационна система на „Мегамол“ отдавна бе излязла от употреба и в по-голямата си част беше задръстена с боклуци, лепкава утайка и гадории без име и с неизвестен произход. Все едно си в покрита река — скрита, вкарана в деривация, но напомняща за себе си през различни пролуки и сглобки. С изключение на един-два люка за инспекция останалите отвори за достъп бяха заварени преди много време. Надявах се нещата да са останали в състоянието, в което ги помнех, защото в противен случай ме очакваха големи неприятности.
Изхвърлих се като гимнастик от шахтата и приклекнал се свих в хоризонталния коридор с малко фенерче в ръка. Тънкият като молив лъч едва пробиваше тъмнината. Пътят пред мен изглеждаше чист, така че бързо поех на север и изминах около осемстотин крачки, преди да стигна до разглобяемия панел в стената, който търсех. Разхлабих болтовете и сложих тъмните си очила. Не ставаше дума за суетност. Не исках никой да ме познае, докато се намирах в Ню Ричмънд. Шансът за това беше малък, но аз не обичам да поемам никакви рискове, освен ако не става дума за нещо много забавно. Другата причина бе, че люкът се отваряше в една от клетките на женската тоалетна към ресторанта на осмо ниво.
Изтеглих панела на няколко милиметра, видях, че тоалетната е празна, и се промъкнах през отвора в стената бързо и тихо. Не беше лесно. Висок съм над шест стъпки и може да се каже, че съм широкоплещест. Сервизните вентилационни отвори не са проектирани точно за хора с моите габарити. Чувах басите на музиката откъм помещението пред тоалетната, но нищо не подсказваше, че там има жива душа.
Поставих панела обратно на мястото му, отворих вратата на кабината и излязох. Там стоеше жена. Хубава жена. „Джек — казах си. — Да се надяваме, че не си загубил подхода си.“
Беше се навела над умивалниците. Много стройна, с гъста кестенява коса, облечена в къса рокля в преливащо се синьо. Красиви крака в чорапи и обувки с тънки токчета.
„Аха“ — мина през главата ми, когато реших, че съм се досетил за професията ѝ. Без да свалям поглед от нея, видях, че тя леко помръдва, и това ми даде възможност да зърна в отражението на огледалото, пред което стоеше, навита на тръбичка стодоларова банкнота. Тихо пристъпих към вратата, надявайки се, че е достатъчно заета със себе си, за да ме забележи.
Грешка. Тя моментално вдигна поглед.
— Охо!… Едър мъж… Напрегнат… — Лицето ѝ беше някъде между симпатично и красиво: носът ѝ може би бе по-голям, за да бъде възприет като симпатичен от повечето ценители, но, от друга страна, скулите ѝ бяха прекомерно правилни, за да бъдат окачествени просто като красиви.
— Добър слух — похвалих я аз.
— Да. Притежавам това качество. — Тя подсмръкна и се наведе над тръбичката, за да обработи и другата си ноздра. После се сети нещо и пак ме погледна: — А ти какво правиш тук?
— Контрол на вредителите.
— Аха — каза тя. — Е, аз имам разрешително. Позволява ми се да бъда вредител тук. Виж, по отношение на теб не съм толкова сигурна.
— Има ли начин — попитах аз с небрежен тон, — да изляза оттук, ей така, в този момент, и ти да забравиш, че сме се срещали?
Изгледа ме за един дълъг момент, обмисляйки. После сви рамене.
— Да. — И се наведе пред огледалото, а аз се извърнах и бързо излязох.
Късият коридор извеждаше право в ресторанта и аз с делова крачка минах колкото можех по-незабележимо покрай стената в посока на изхода. Наближаваше девет часът и заведението се намираше в нещо като преходен период. На осмия етаж обслужването е на смени. Животът не спира нито за миг, но чисто практически погледнато е разделен на три последователни нощи от по осем часа. Навремето бях удължил денонощния си цикъл двукратно. Не го препоръчвам никому, освен като скъпоструващ опит за самоубийство. Ресторантът работеше с половината си капацитет, а посетителите бяха предимно от етажите между 60-и и 80-и. Повечето или бяха готови всеки момент да изпаднат в несвяст, или надрусани до степен да чуеш как зъбите им ситно вибрират. Останалите изглеждаха стегнати и ентусиазирани и трескаво потриваха ръце в очакване.