— Тя не е съгласна? — възкликна Иля. — Не, вие ще ме уморите от смях, скъпи ми Йожиков. Бих искал поне с едното оче да зърна глупачката, която не иска да се омъжи за човека, спечелил петдесет хиляди в чисто злато. Успокойте се: тя вече, да, тя е съгласна.
Само след миг Иля Семьонович доведе от антрето мадам Мухина. Мадам Мухина се усмихна свенливо, оправи алената роза в косата си и каза:
— Аз винаги съм ви обичала, Жан…
После събитията се завихриха в сладостна мъгла. Седнал на канапето, Йожиков целуваше мадам Мухина и изреждаше на Иля Семьонович своите желания. Оказа се, че желае златен часовник, да замине за Крим, лилави долни гащи, хайвер на зърна, да отиде на „Аида“, бюст на Лев Толстой, килим, ловна пушка, три стаи и кухня, автомобил…
Иля Семьонович доставяше като магьосник всичко. За един само миг Йожиков се озова за известно време в Крим, носеше в джоба си златен часовник, седеше в ложа в Болшой театър, обикаляше с вонящо такси Страстния площад и купуваше на Сухаревка самурена шуба на мадам Мухина.
Животът на Йожиков се превърна в главозамайваща спирала и Йожиков помнеше само две неща — номера на текущата си сметка и… че не остана трезвен нито миг.
Така продължи месец и в края на краищата стана скандал.
Появи се някакъв със значка на Въздушния флот на гърдите и учтиво заяви:
— Ама ти, Йожиков, си всъщност голямо прасе. Петдесет хиляди ти се изсипаха от небето, а да си пожертвал поне копейка за Въздушния флот.
Йожиков го загриза съвестта.
— В такъв случай жертвам двайсет хиляди. Цял аероплан — извика Йожиков, — но при условие той да се нарича „№ 0660243 — на гражданина фокер — Йожиков“.
— Дадено — усмихна се снизходително въздушнофлотовецът.
Но в този миг изскочи мадам Мухина и провали всичко.
— Какво! — кресна тя, — ти си се побъркал бе, идиот. Двайсет хиляди! Докато съм жива, няма да позволя!
— Парите са си мои! — изрева Йожиков и целият пламна. — Вън!…
Събуди се на канапето от собствения си рев и разбра, че всичко му се е присънило: и Иля Семьонович, и бюстът на Лев Толстой, и мадам Мухина.
През последния ден на тиража Йожиков отиде на работа и не се стърпя, сподели:
— Пък аз, представяте ли си, сънувах, че съм спечелил петдесет хиляди. Хем толкова реално беше.
— Вашият номер не може да спечели — каза уверено Петухов, — ще спечели нечетен номер, завършващ на 5 или на 7, в краен случай на 3.
В четири нула нула часа в канцеларията донесоха „Вечерна Москва“. Йожиков я разгърна развълнуван и усещайки сърцебиене, погледна четвърта страница. По лицето му побягна кисела усмивка.
Петдесет хиляди — серията е друга.
И двайсет и пет хиляди — също.
И десет хиляди.
И пет хиляди.
— Ех–ех–ех — въздъхна Йожиков и плъзна по инерция поглед по таблицата за петстотин златни рубли.
Най–напред видя 06. После видя 066 и пребледня като платно. После края на номера — 43 и най–сетне, вече като в мъгла средата — 02.
От службата Йожиков си тръгна по необичаен начин. По стълбата го следваше цялата канцелария и някакви непознати небръснати хора от третия етаж, които го сочеха с пръст, куриери и момчетия — продавачи на цигари. От двете му страни две машинописки бяха хванали Йожиков под мишница.
Йожиков каза премаляло:
— Може да се окаже печатна грешка. Купувам си стая…
Унил и мълчалив, Петухов си тръгна сам. Неговият номер се различаваше от този на Йожиков само с една единица. На Петухов му лепнаха завинаги прякора „Теория на вероятностите“.
Ако някой мисли, че съм измислил този разказ, нека погледне таблицата с печалбите от петстотин златни рубли.
Електрическа лекция
В коридора на Рязанския строителен техникум по транспорта прозвуча звънец. Класът се изпълни с ученици, зачервени и изпотени, те дишаха тежко, с хриптене.
Вратата се отвори и на катедрата се качи многоуважаемият професор по електротехника, по съвместителство и завеждащ работилницата.
— Т–тихо! — каза електрическият професор и изгледа строго алените лица на своите слушатели, — защо сте в такъв вид? Отвратителен!
— Въртяхме вентилатора в ковашкия цех! — изреваха в хор сто гласа.
— Аха, а защо не виждам Колесаев?