— Кой пристига?! — умираха от любопитство железничарите и напираха един връз друг.
— Кооперативната лавка–вагон! — отговаряше афишът.
— Е–ха–а, браво! — вдигаха врява железничарите.
На другия ден тя пристигна. Оказа се, че е дълъг товарен вагон, целият нашарен с лозунги, надписи и призиви:
— Хи–хи, браво! — възхищаваха се транспортниците. — Пиявицата е нашият Митрофан Иванович.
Гаровата пиявица Митрофан Иванович наблюдаваше мрачно от лавката си.
Този лозунг допадна най–много на стрелочниците.
— Абе то бъкел не му се разбира — каза Гусев с рижата брада, — ама си личи, че е умно.
Всеки, който докаже с документ, че е член, се ползва с намаление от 83.50% — гласеше плакатът, — за всички нечленове пак толкова!
Във взаимоспомагателната каса настъпи стълпотворение. Железничарите се редяха на опашка и взимаха заеми в съветски книжни парични единици и в златни монети от десет рубли.
По обяд обсадената от хора кооплавка започна търговията. Тримата продавачи се чудеха какво по–напред, касиерката крещеше: „Нямам ресто!“, а гаровото население упорито щурмуваше.
— Три фунтчета саламче, ако обичате, затъжили сме се за саламче. У пиявицата Митрофан Иванович е развалено.
— Салам няма. Свърши. Вместо салам мога да ви предложа мариновани омари.
— Амари? Колко струват?
— Три и петдесет.
— Три какво?!
— Как какво? — рубли.
— Кутията?!
— Кутията.
— Ами намалението? Аз съм член…
— Виждам. С намалението са три и петдесет, иначе са шест и двайсет.
— А що смърдят?
— Чужбински са.
— Моля, не се натискайте!
— Колани в момента нямаме, но мога да ви предложа патентовани панталонодържатели „Дуплекс“ — лондонски, с автоматични копчета „Пли“. Седем рубли и двайсет и пет копейки. Който купи цяла дузина, ползва допълнително намаление от петнайсет процента. Извинете, гражданино, но се слага на талията.
— Божке, спраска се!
— Платете на касата седем рубли и двайсет и пет копейки.
— Басма няма, мадмоазел. Има лионски плат за завеси, на едри букети. Незаменим за тапициране на мебели.
— Хи–хи, че то ний мебели нямаме.
— Жалко. Мога да ви предложа столове „комфорт“, сгъваеми, за пикници…
— А за вас, мадам?
— Аз не съм мадам — отговори сащисан Гусев и си погали брадата.
— Пардон, с какво мога?
— Ами басма за подарък на жената.
— Мил пардон, басмата свърши. За подарък на почтената ви съпруга мога да предложа парижки корсет с копринен хастар и китови банели.
— Ами де са му ръкавите?
— Извинявам се, но ръкави не се полагат. Ако желаете с ръкави, вземете пижама. Незаменима вещ при морски пътешествия.
— Не са за нас морските пътешествия. Не, по–добре корсетчето. Трайничко ми се види.
— Бъдете спокоен, куршум не го хваща. Кой номер носи съпругата?
— Прости хорица сме, не е номерирана — отговори срамежливо Гусев, — невежество, нали знаете…
— Пардон, е тогава на око. С една ръка може ли да се обгърне?
Гусев се замисли:
— Съвсем не. С две, ако са ви дълги ръцете…
— Хъм. Солиден размер. На вашата съпруга й е необходима диета. Та ще ви предложим номер 130, специално за по–тлъстичките.
— Добре — съгласи се сговорчивият Гусев.
— Единайсет рубли и двайсет и седем копейки… Нещо друго?
Като друго Гусев купи огледало за бръснене „Жокей клуб“, което показва с едната страна човека увеличен, а с другата умален. Поиска сапун, а му предложиха руско–швейцарско сирене. Гусев отказа поради липса на средства и като се подкрепи със самогон при Митрофан Иванович, се яви пред съпругата.
— Да видя какво си купил, пияницо? — попита съпругата Гусева.