— Виж к’во, Маша, в лавката им стоката е чужбинска, та нищо няма — обясни Гусев, разгръщайки пакета, — рекоха, тлъстичка си била, сто и трийсети номер…
— Безсрамници! — плесна с ръце съпругата. — Да не са ме мерили случайно? Ама и теб си те бива, за жена си — такива думи!
Тя се погледна в огледалото и ахна. От кръглото стъкло надникна огромна физиономия с увиснали бузи и косми дебели като канап.
Съпругата обърна огледалото и се видя с главичка колкото мастилничка.
— Аз ли съм такава? Сто и трийсети номер?! — попита, рак червена, съпругата.
— Ами тлъстичка си, Ма… — изписука Гусев, приклекна, но не успя да се прикрие. Съпругата замахна с корсета и така го фрасна по ухото, че коприната се цепна и една банела му се впи в окото.
Две минути по–късно Гусев седеше, разкрачен пред входа на дома си и гледаше с подпухнало око опашката на влака, който откарваше кооперативната лавка.
Гусев й се закани с юмрук.
Стана и се запъти към Митрофан Иванович.
Приключенията на покойника
— Кашляйте — каза докторът на 6–ти участък на М.К.В.–ската жп линия.
Болният изпълни лесната му молба.
— Не в очите ми, чичо! Изпонаплюхте ми очите. Дишайте.
Болният задиша, а на доктора му се стори, че в амбулаторията е засвирил грамофон.
— Охо! — възкликна докторът. — Яко! Температурата как е?
— Към седемдесет градуса — отговори болният, кашляйки в престилката на доктора.
— Е, седемдесет няма — замисли се докторът, — виж какво, приятелю, нищо особено скоротечна туберкулоза.
— Виж ти! Ще умра, значи?
— Всички ще умрем — отговори уклончиво медикът. — Виж какво, душко, ще ви дам бележка и ще заминете за Москва, за специална рентгенова снимка.
— Помага ли?
— Какво да ви кажа — отговори труженикът на медицината, — на някои много. Пък и със снимка е някак по–приятно.
— Вярно — съгласи се болният, — легнеш да мреш, погледнеш снимката и ти поолекне. Вдовицата ще окачи после снимката в гостната, ще занимава гостите: „А това, значи, е снимка на покойния ми железничар, лека му пръст!“ И на гостите ще им е приятно.
— Е, браво, че не губите присъствие на духа. Вземете бележката и право при началника на Зерново–Кочубеевския клон за гориво. Той ще ви изпише билетче до Москва.
— Покорно благодаря.
Болният напълни за сбогом цял плювалник и се запъти при началника. Но не стигна до началника, защото секретарят му препречи пътя.
— Какво искате?
— Скоротечната ме е спипала.
— Брей, чудак! Да не мислиш случайно, че в кабинета на началника има санаториум? Хайде, марш при доктора, миличък.
— Ходих. Ето и бележка от доктора за билет.
— Ти нямаш право на билет.
— Ами снимката? Ти ли ще ми я направиш?
— Аз да не съм ти фотограф. Бе я не ми кашляй връз документите.
— Докторът рече, че не било редно без снимка.
— Хайде от мен да мине, шавай при началника.
— Здравейте. Кхъ… кхъ!… А кхъ, кхъ!
— Кашляй си в шепата. Какво? Билет? Нямаш право. Само от два месеца си на работа. Потърпи още месец.
— Без снимка ще умра.
— Иди на булеварда и се снимай.
— Друга снимка ми трябва. Там ми е зорът.
— Иди поприказвай със счетоводителя.
— Здравейте.
— Я стой по–далеч от мен. Какво има?
— Билет. За снимка.
— Акъл море! Аз да не съм каса? Марш при секретаря.
— Здра… уф. Кхъ. Ррр!…
— Бе ти нали идва вече. Още ли ще ме плюеш? Върви при началника.
— Здраве желая… кхъ… хър…
— Бе ти подиграваш ли ми се? Куриер, избърши ми панталона. Заминавай при доктора!
— Здрасти… Не дават!
— Аз какво да направя, гълъбче? Идете при началника.
— Няма да ида… ще си умра… Урр…
— Ще ви дам капки. Не падай на пода. Санитар, вдигни го.
— Господи, света Богородичке! Бе ти нали умря?!
— Там е работата я.
— Ами що си се довлякъл? Я върви, царство ти небесно, право на гробището.
— Без снимка не може.
— Ама че работа! Я стой по–надалеч, че ужасно вониш.
— Най–обикновено. Горещо е, затуй.
— Че пийни бира.
— На покойници не продават.
— Е, влез при началника.
— Здрав…
— Куриери! Помощ! Гълъбчета мили!
— Къде се вреш с тоя ковчег в кабинета, бе, труп нещастен?!