— Казвай, казвай по–бързо! И само не ме гледай, за Бога.
— Билетче до Москва… за снимка…
— Издайте му! Издайте! Първа класа в международния. Само да ми се маха от очите, че ще ми се пръсне сърцето.
— Какво да пиша?
— Пишете: от гара Зерново до Москва на скелета еди-кой си.
— Ами ковчегът?
— Ковчегът — в багажния.
— Готово, вземай!
— Покорно благодаря. Позволете да ви стисна ръката.
— А, не, ръкостисканията се отменят.
— Върви си, гълъбче, умолявам те, по–бързо! Куриер, изпрати другаря покойник!
Главполитбогослужение
Според договор от 23 юли 1922 г. с общността на вярващите от селището при гара Бахмач, Конотопският обизпълком е предал на последната за безсрочно ползване богослужебната сграда, построена на отчуждената железопътна ивица и залепена за сградата, принадлежаща на Западната жп линия, в която се помещава железопътното училище. Прозорците на църквата гледат към училището…
Отец дяконът на бахмачката църква, чиито прозорци гледат към училището, най–сетне не издържа, на празника на света Параскева–Петка се наряза още от сутринта и се яви пиян–залян за изпълнение на служебните си задължения в олтара.
— Отче дяконе! — ахна свещеникът, — на какво прилича това?… Я се вижте в огледалото: не сте за пред хора.
— Не издържам повече, отче! — изрева дяконът, — довършиха ме проклетниците. Че то туй никакви нерви не мо–мо–гат го издържа. Какво богослужение, когато до теб им наливат в главите проклетата им просвета. — Дяконът зарида и сълзи като грахови зърна запълзяха по носа му. — Ще повярвате ли, вчера на вечерня, разгръщам требника, пред очите ми с огнени букви изскача: „Религията е опиум за народа“. Тю! Дяволска измама. Амче то на туй… хълцук… де ще му е краят?… Докато се усетиш, и току-виж си повярвал в кам… ком… мун… нистическата партия. Имаше дякон и — олеле, няма го дякона! Къде е, ще попитат добри хора, нашият мил дякон? А той, дяконът… в ада… в хигиената огнена…
— В геената — поправи го свещеникът.
— Все тая — прошепна отчаяно дяконът и навлече криво-ляво стихара, — надви ми нечистият.
— Много пиете — намекна деликатно свещеникът, — затуй ви се привижда.
— Ами туй привижда ли ми се? — попита злобно дяконът.
— Ний армията сме голяма на трудящий, работен свят! — долетя през отворените прозорци на съседното помещение.
— Ех! — въздъхна дяконът, дръпна завесата и избоботи: — Благослови, владико!
— Пролетарият няма какво да губи освен оковите си.
— Всегда, нине и присно, и вовеки — веков потвърди свещеникът и се прекръсти.
— Амин! — съгласи се хорът.
Урокът по политпросвета завърши с мощно изпълнение на „Интернационала“ и на ектенията:
— Мир всем! — пропя благодушно свещеникът.
— Измъчиха ме ония дългокосите — захленчи учителят по политпросвета, отстъпвайки мястото си на учителя по родна реч, — аз една дума — те десет!
— Аз ще ги сложа на място — похвали се учителят по родна реч и заповяда: — Клюкин, чети баснята.
Клюкин излезе, оправи си колана и издекламира:
— Яко Спаса родила! — гръмна църковният хор.
В отговор се разсмя целият клас и прихнаха енориашите.
В класа заплака отличникът Клюкин, а в олтара заплака свещеникът.
— Бе да ги вземат мътните — ухили се слисан учителят, — достатъчно, Клюкин, седни си, пет плюс.
Свещеникът се качи на амвона и натъжи енориашите със съобщението:
— Отец дяконът се разболя внезапно и… тъй де… не може да служи.
Скоропостижно разболелият се отец дякон лежеше в страничния олтар и мърмореше нещо, бълнуваше:
— Благочестив… на самодържавния ни господар император нашето… умориха ме, проклетниците!…
— Ей, я по–тихо — съскаше свещеникът, че ако ви чуе някой, лошо ни се пише…
— Пука ми… — мърмореше дяконът, — нямам какво да губя… хълцук… освен оковите си.
— Амин! — изпя хорът.
Бележка на вестник „Гудок“:
В редакцията е получен материал, който сочи, че делото за съжителството на училището и църквата в една сграда се точи вече две години. Молим всички съответни учреждения да ни уведомя кога най–сетне ще се сложи край на това невъзможно съжителство.