Гражданинът се позамисли и отговори:
— Пълното. Едно петнайсе–двайсе пуда.
На продавача му щръкна перуката.
— Прощавайте, ама то цялото тежи към пет фунта, не повече!
— Ний туй го знаем — отговори гражданинът, — често го купуваме. Загърнете ми петдесетина екземплярчета. Ваште момчета да ги изнесат, мен отвън ме чака каруцар.
Продавачът се стрелна по дървената стълба и отгоре, от последната лавица доложи почтително:
— За съжаление са останали само пет екземпляра.
— И–их, жалко — ядоса се купувачът. — Ех, дайте барем пет.
Ами тогава, драги, доизкусури ми с „Историята на света“.
— Колко екземпляра? — попита радостно продавачът.
— Бе претегли половин стотачка…
— Екземплярчета?
— Пудчета.
Всички продавачи се измъкнаха от книжните си бърлоги и лично завеждащият предложи на купувача стол. Продавачите засноваха по стълбите като моряци по реите.
— Вася! Лавица петнайсета. Смъкни „Световната“, всичката, една да не остане. Ще желаете ли с подвързия? Твърда корица с позлатени винетки.
— Не ни трябва — отговори купувачът. — Подвързиите не ни вършат работа. Ние гледаме само хартията да е лоша.
Продавачите пак се слисаха.
— Щом искате лоша — съобрази най–сетне един от тях, — мога да ви предложа съчиненията на Пушкин, издание на Народния комисариат по земеделието.
— Пушкин няма да свърши работа — отговори гражданинът, — той е с картинки, а те са корави. Виж, от Наркомземовското ми завий четири–пет пуда, да го опитам.
След известно време лавиците се опразниха и лично завеждащият издаде на купувача фактура. Момчетата изнасяха, запъхтени, пакетите с книги. Купувачът плати с шумолящи бели банкноти по десет рубли и каза:
— До приятна нова среща.
— Позволете един въпрос — обърна се почтително завеждащият, — сигурно сте представител на голям склад?
— На голям — отговори с достойнство купувачът, — селда продаваме. Моето уважение.
И си тръгна.
Звуците на полката небесни
Не, наистина… след всеки бал сякаш грях съм сторил. Не ми се ще и да си го спомням.
— Сс… с… — свистеше флейтата.
— Чувам, чувам — пееха в бюфета.
— П–полката, п–полката, п–полката — бумтяха тубите в оркестъра.
Сградата на Лговския народен дом се тресеше. Лампичките примигваха в мъглата, съвсем зелени госпожици и аленочервени разгорещени кавалери се носеха като вихър. Вятърът метеше фасовете, а слънчогледовите люспи пращяха под краката като въшки.
— Ангеле мой мили — шепнеше на госпожицата разлуделият телеграфист, отлитайки с нея на небето.
— Полка! А гош1, мадам! — изрева разпредителят на танците и завъртя около себе си нечия чужда жена. — Кавалерите крадат дамите!
От него капеше и пръскаше. Колосаната му якичка беше подгизнала.
В залата, като на сборище на вещици, лудуваше нечистата сила.
— По мазола, по мазола, дяволи ниедни! — мърмореше един нетанцуващ, докато си проправяше път към бюфета.
— Музика, свири номер пет! — викаше с гаснещ глас откъм бюфета човек, който приличаше на удавник.
— Вася — плачеше втори, вкопчил ръце в реверите на куртката му. — Вася! Не виждам пролетариите! Че къде се дянаха пролетариите?
— Бе за к–какви пролетарии бълнуваш? Музика, давай полка!
— На стената имаше окачени пролетарии — изчезнали са…
— Къде?
— Ами там… ей там.
— Залепили са ги, милите! Залепили са ги. Виж ти, закрили са ги с плаката. Ку–пу… ку–пу… купувайте серпантини и се обединявайте…
— Горко ми! Страдам аз…
— А–ах, как само страдам! — зовеше шепнешком, опиянен от парфюма й, телеграфистът. — И душата ми стене!
— Кавалерите настъпват към дамите и обратното! А дроат2 — реве разпоредителят.
В бюфета плуваше мъгла.
— По чашка, граждани — канеше отговарящият за бюфета с лакирано лице и наливаше в чашите загадъчна розова течност, — в полза на библиотеката! Иван Степанич, подкрепи, умолявам те, пиедестала на науката!