— Не си падам по лимонадата…
— Чудак, бе каква лимонада! Пийни, пък после приказвай.
— О–хо–хо… Самогон!
— Е, разбра ли?
— Хайде, глътчица и на мен.
— За здравето на премирания красавец на бала Ферапонт Иванович Щукин!
— Късметлия, спечели за красотата си кутия пудра!
— Протестирам против. Не беше справедливо да я дадат на Кривоносия.
— Я по–леко, че за тия думи, знаеш ли се…
— Граждани, не се карайте!
Лъснали лица с очи на замразена риба обсаждаха тезгяха. Синкавият дим набъбваше на парцали, погледите се раздвояваха.
— Може ли огънче?
— Зап–пов…
— Защо ми подавате три клечки?
— Чудак, привиждат ти се.
— Ми от коя да запаля?
— Цели се в средната, по̀ може да улучиш.
Залата бушуваше. Срутваха се тавани и подове. Старите стени се тресяха. Стъклата на прозорците дрънчаха:
— Дзън… дзън… дзън!…
— Полката — дзън! П–полката — дзън! — ревяха тромбоните.
Целител
На 12 декември работникът от ремонтната бригада на Верейцовския железопътен клон на Западните жп линии, другарят Баяшко, който страдал от крака и като знаел, че при неговия болен съсед се намира пристигналият от Уборки фелдшер, гражданинът К., помолил последния да прегледа и него, но фелдшерът не прегледал другаря Баяшко, ами казал, че то трябвало да му се отсекат краката и си заминал, без да окаже каквато и да било помощ.
Влезе, завърза връзките на халата и извика:
— Подред!
Пръв влезе гражданин с бастун. Подскачаше като врабец, подвил единия крак.
— Е, братле, закъсал си май?
— Бащице фелдшер! — заизвива гражданинът.
— Сваляй гащите. Бре–бре–бре…
— Бащице, не ме плаши!
— Че що да те плаша. Не ни е това работата. Сложени сме да ви лекуваме вас, кучите синове от транспорта. Гангрена на коленната става с поражение на централната нервна система.
— Бащице!
— Аз от четирийсет години съм бащице. Вдигай гащите.
— Бащице, ами с крака ми какво ще стане?
— Нищо особено. Следващият! Ще изгние до коляното и толкоз.
— Бащи…
— Бе к’во си се разквакал: „бащице, бащице“. Какъв бащица съм ти аз, бе? Капки ще ти предпиша. Като ти окапе кракът, ела. Ще ти издам удостоверение. Социалното застраховане ще ти плаща за крака. Още по–изгодно за теб. А ти какво искаш?
— Не виждам, красавецо, нищичко не виждам. Вечер вратата не мога да улуча.
— Слушай, бабке, я не се кръсти. Тук да не ти е църква. Трахома имаш, бабо. С катаракта първа степен по параграф А.
— Хубавецо наш!
— Аз от четирийсет години съм хубавец. Като ти изтекат очите, ще видиш.
— Хуба…!
— Ще ти предпиша капки. Като вземеш бъкел да не виждаш, ела. Ще ти дам бележка. Соцстрах ще ти плаща за всяко око по десетачка. Не ми реви тук, бабо, в Соцстрах ще ревеш. А вие?
— На момчето му се изприщи муцуната, гражданино помлекар.
— Аха. Тъй. Дай го насам. Я не реви. Ерген за женене станал, пък реве. О–хо–хо.
— Гражданино помлекар, не терзайте майчиното сърце.
— Мен вашето сърце не ме интересува. Вашето сърце ще си остане ваше. Воден рак на бузата има отрочето ви.
— Господи, ами сега какво ще стане?
— Хъм… То се знае какво: ще му се пробие бузата и цялата му физиономия ще се разкриви. Ще се помъчи около месец и ще свърши. Тогава елате, ще ви дам бележка. А вие?
— Не мога да изкача стълбата. Задъхвам се.
— Имате порок на петия клапан.
— Туй какво значи?
— Дупка в сърцето.
— Екстра!
— По–лошо няма.
— Ще успея ли да си напиша завещанието?
— Ако дотичате бегом.
— Мерси, хуквам.
— Хуквайте. Всичко добро. Следващият! Няма? Е, хубаво. Ударих камбаната и слизам от камбанарията.
Омагьосаното място
На гара Бобринска Югозападна има кооперативна лавка. Когото и да сложат да работи там, след два месеца — начет и съд.
1
Гражданинът Талдикин седеше сред приятели и слушаше. Лицето на гражданина Талдикин сияеше, приятелите се чукаха с Талдикин.
— Поздравяваме те, Талдикин. Хайде, прояви се като завеждащ лавка.