— Ще ви помоля, другарю, да не нарушавате тишината.
Е, млъкнахме.
В това време завесата се вдигна и гледаме, на сцената, врява до Бога. Кавалерите със сака, дамите с рокли — танцуват, пеят. Ех, и пийване има, то се знай, пък и карти пляскат.
С една дума — старият режим.
Та там, с другите е и Алфред значи. И той пийва и си замезва. А той, братле, да бил влюбен в оная, в Травиата. Но не го обяснява с думи, ами пее ли, пее. И тя така — с пеене му отговаря. Излиза, че той всякак ще се ожени за нея, да, ама тоя Алфред имал татко на име Любченко. Изведнъж, не щеш ли, във второ действие и той — хоп на сцената. Невисок, но представителен един, побелял, а гласът му силен, гъст, башвтон.
И току му запя на Алфред:
— Бе ти, хубостнико, как тъй забрави милия си роден край?
Пя му, пя му и прати по дяволите всичко, дето Алфред го беше нагласил. В трето действие Алфред се напи от мъка и вдигна на тая своя Травиата страхотен скандал. Яката я нахока, хем пред всички.
Пее:
— Ти — вика — си една никаквица, и аз изобщо, вика, не желая да си имам повече работа с теб.
Тя, разбира се, ревна, олелия, скандал. И тя да вземе от мъка да се поболее в четвърто действие от охтика. Пратиха, разбира се, да викнат доктора.
Идва докторът.
Бе гледам го, уж сюртук носи, ама по всичко личи — нашего брата, пролетарий. Дълга коса, а гласът му кънти като из бъчва.
Отиде при Травиата и запя:
— Бъдете спокойна — вика, — болестта ви е опасна и непременно ще умрете.
Даже рецепта не й написа, само се сбогува и си и излезе.
Ех, вижда Травиата, че няма как — ще мре.
Та дойдоха тогава и Алфред, и Любченко, молят я да не мре. Любченко вече си дава съгласието за сватбата. Но вече нищо не става.
— Прощавайте — казва Травиата, — няма как, трябва да умра.
И наистина, попяха си още тримата и Травиата умря.
А диригентът затвори книгата, свали пенснето и излезе. И всички се разотидоха. И това беше.
Е, рекох си, слава Богу, просветихме се, стига ни толкоз! Скучна история.
И му викам на Пантелеев:
— Е, Пантелеев, хайде утре на цирк.
Легнах си и все сънувам как Травиата пее, а Ломбард се дере на тромбона.
Та отивам на другия ден при военкома и му казвам:
— Разрешете, другарю военком, довечера, през градската отпуска да ида на цирк…
Че като изрева:
— На теб, вика, тия слонове май не ти излизат от ума! Никакви циркове! Не, братле, днес си в Совпроф на концерт. Там — вика — другарят Блох ще ви свири с оркестъра си Втората рапсодия.
Направо се втрещих. — „На ти сега едни слонове!“ — рекох си.
— Туй какво ще рече — питам, — Ломбард пак ли ще надува тромпета?
— Непременно — отсече.
Втасахме я, прости Господи, накъдето аз, натам и той с неговия тромбон.
Погледнах го и питам:
— Ами утре ще може ли?
— И утре — вика — не може. Утре ще ви пратя всичките на драма.
— Ами вдругиден?
— Вдругиден сте пак на опера. Изобщо, стига сте се шляли по цирковете — рече. — Сега е седмица на просветата.
Побеснях от тия му приказки. То тъй отърване няма, рекох си. И го питам:
— Вие цялата ни рота ли ще я юркате по тоя начин?
— Защо цялата? Грамотните няма. Грамотният и без Втората рапсодия си е човек на място. Само вас, калпазаните неграмотни. Грамотният да си ходи където си ще.
Тръгнах си аз и се замислих. Разбирам — спукана ми е работата. Излиза, че като си неграмотен, трябва от всяко удоволствие да се откажеш… Мислих, мислих и измислих.
Отивам при военкома и му викам:
— Разрешете да доложа!
— Долагай!
— Разрешете, викам, училището за ограмотяване да посещавам.
Усмихна се военкомът:
— Браво! — И ме записа в училището.
Е, походих аз и какво мислите, абе научиха ме. Та сега никой копче не може да ми каже, понеже съм грамотен.
Московски сценки
На предни позиции
— Е, господа, заповядайте — каза любезно домакинът и посочи с царствен жест масата.
Не го оставихме втори път да ни кани, седнахме и разгънахме щръкналите колосани салфетки.
Седнахме четирима: домакинът, бивш адвокат, неговият братовчед, и той бивш адвокат, неговата братовчедка, бивша вдовица на чиновник 5–и разряд, впоследствие служаща в Съвета за народно стопанство, а сега просто Зинаида Ивановна, и гостът, тоест аз, бивш… впрочем няма значение… защото съм понастоящем човек със занимания, наречени неопределени.