Ораторът тутакси се гмурна някъде надълбоко, сякаш пропадна. После от креслото изскочи главата му и предложи:
— Ако някой има въпроси, моля, задавайте ги.
В залата настъпи тишина. После някъде далеч, сред най–гъстата тълпа се размърда и щръкна главата на Чуфиркин.
— Вие ли имате, другарю? — обърна се мило към него от подиума напълно прегракналият оратор.
— Имам — отговори Чуфиркин и се подпря на облегалката на стола пред него. На лицето на Чуфиркин беше изписано отчаяние. — Ти ми изпи кръвчицата!
Залата охна и всички глави се обърнаха към смелчагата Чуфиркин.
— Седя и не разбирам, жив ли съм или вече съм умрял — обясни Чуфиркин. В залата настъпи гробна тишина.
— Прощавайте. Дали не ви разбрах, другарю — присви обидено устни ораторът и пребледня.
— В главата ми бълбукат мехури — сякаш съм под вода — обясни Чуфиркин.
— Не разбирам — развълнува се ораторът. Председателят се занадига от креслото.
— Вие, другарю, имате въпрос? Е?
— Имам — потвърди Чуфиркин, — обясни „резюмирам“.
— Тоест как тъй, другарю? Не разбирам какво да ви обясня?…
— Какво значи ми обясни!
— Извинете, ах, да… Не ви е съвсем ясно какво значи „резюмирам“?
— Изобщо не ми е ясно — извика изведнъж нечий измъчен глас от задните редици. — Вандея някаква си. Тя пък коя е?
Ораторът взе да става червен като рак.
— Ей сегичка. М–м–м… Та относно „резюмирам“. Това, да ви кажа, другарю, е чужда дума…
— То си й личи — отговори нечий женски глас отстрани.
— Какво значи? — повтори Чуфиркин.
— Ами вижте, ре–зю–зю–ми–рам… — замърмори ораторът. — Ами как да ви кажа, държа, например, реч. А това са, тъй да се каже, изводите. С една дума, нали разбирате?…
— Дяволи неуки! — каза злобно Чуфиркин.
Залата пак притихна.
— Кои са неуки? — попита объркан ораторът.
— Ние — отговори Чуфиркин, — не разбираме какво ни говорите.
— Той е с висше образование, висшето основно училище е завършил — каза нечий ехиден глас и председателят размаха звънеца. Някъде се засмяха.
— „Интервенцията“ ни обяснете — продължаваше упорито Чуфиркин.
— И „дифамацията“ — добави нечий остър пронизващ глас отгоре и отстрани.
— И кой е тоя камер–лакей? В каква камера?
— За Вандея ни разкажете.
Председателят бързо се изправи, размаха звънеца.
— Не всички наведнъж, другари, моля ви, един по един.
— „Акредитирам“ не ми е ясно!
— Та какво значи да акредитирам? — обърка се ораторът. — Ами то значи да ни пратят посланици…
— Че тъй го кажи! — забоботи ядосано някой от балкона.
— Давай за „интервенцията“! — обадиха се задните редове.
Някаква рошава учителска глава се надигна и надвивайки засилващата се глъчка, заяви:
— Освен това, имайте предвид, другарю оратор, че дума „да използовувам“ в руския език няма! Може да се каже — да използвам!
— Браво! — откликна залата. — Зачука му го! Той даскала си го бива!
В залата избухна бунт.
— Говори, говори! Чак мозъкът ми завря! — крещеше страдалчески Чуфиркин. — Че то туй на нищо не прилича!
Ораторът се заозърта като подгонен вълк, погледна към председателя и изведнъж сякаш се провали вдън земя. Червен като рак, председателят разлюля силно звънчето и изкрещя:
— Тихо! Предлагаме десет минути почивка. Кой е за?
Залата отговори с бурен смях и се вдигна гора от ръце.
Дяволщина
У нас в Кузнецк, за една и съща вечер, един и същ час, в помещението на местния комитет трябваше да се състоят: заседание на лавконаблюдателната комисия, заседание на производственото звено, заседание на охраната на труда, събрание на работническите кореспонденти, а също и заседание на пионерите. В съседното помещение се прожектираше кинофилмът „Дъщерята на Монтесума“. Получи се нещо, което не може да се опише.
В тясната стая бяха насядали, яко притиснати, хора рошави и потни. Над главите им висяха „Дъщерята на Монтесума“ с участието на любимката на публиката и кралица на екрана и „За 18 дена около света“.
Вратата се открехна на една четвърт. През нея се провря ръка с измачкан маншет, след нея озверяло лице. Лицето се разкрещя:
— Пуснете ме, другари! Това е безобразие!