Ако ли пък се появи член на императорската фамилия, той трябва да бъде поздравен с отдаване на чест, съгласно образец 85, и думите: „Здраве желая, ваше императорско височество!“ Ако ли това се окаже, извън всички очаквания, и самият император, думата „височество“ се заменя с думата „величество“.
След като получи тази инструкция, Хвостиков си отиде вкъщи и от мъка веднага заспа. Щом заспа и се озова на перона на гарата. И пристигна влак.
„Красив влак — помисли си Хвостиков. — Ще ми се да зная, кой може да е пристигнал с този влак?“
Щом си го помисли, и дебелите кристални стъкла засияха от електричеството, вратата се отвори и от синия вагон слезе самият император. На главата му наперено се кипреше бляскава корона, на раменете му — бяла хермелинова наметка с опашчици. Като блестеше с ордените и шляпаше с шпорите, след него се изсипа и свитата.
„Братлета, това пък сега какво е?“ — помисли си Хвостиков и се вцепени.
— Охо! Кого виждам? — каза императорското величество право в лицето на Хвостиков. — Ако не ме лъжат очите, това е моят бивш верноподаник, а понастоящем другар кондуктор Хвостиков, нали? Здравей, предраги!
— Помощ… Здраве желая… обърках се… ваше… загинах си, хем с дечицата… императорско величество — отговори със съвсем сини устни Хвостиков.
— Ти защо си някак кисел, Хвостиков? — попита императорът.
— Гледай по–весело, гадино, когато разговаряш! — прошепна зад него глас от свитата.
Хвостиков се опита да направи весела физиономия. Резултатът беше някак твърде много странен. Устата му се изкриви надясно, а лявото око от само себе си се затвори.
— Е, как я караш, мили Хвостиков? — осведоми се императорското величество.
— Покорно благодарим — отговори беззвучно полумъртвият Хвостиков.
— Всичко наред ли е? — продължи разговора императорът. — Как е взаимоспомагателната каса? А общите събрания?
— Всичко е наред — рапортува Хвостиков.
— В партията още ли не си влязъл? — попита императорът.
— Съвсем не.
— Е, ама си все пак от симпатизиращите, нали? — осведоми се императорското величество и се усмихна така, че по гърба на Хвостиков преминаха студени тръпки — някъде минус пет градуса.
— Отговаряй без да пелтечиш, вагабонтино — посъветва го глас зад гърба му.
— Аз мъничко — отговори Хвостиков, — съвсем мъничко…
— Ах, мъничко значи. Ами я ми кажи, ако обичаш, скъпи Хвостиков, чий е портретът на гърдите ти?
— Това… Това е до… донякъде другарят Каменев — отговори Хвостиков и закри Каменев с длан.
— Та–а–ка — каза императорското величество. — Много ми е приятно. Ами ето какво, багажни въжета имате ли?
— Разбира се — отговори Хвостиков и усети студ в стомаха.
— Е, тогава ето какво: хванете този кучи син и го обесете с багажно въже на спирачката — заповяда императорското величество.
— Ама защо, другарю император? — попита Хвостиков и в главата му всичко се преобърна нагоре с краката.
— Ами за същото — отговори бодро императорът, — за профсъюза, за „На крак, о парии презрени“, за взаимоспомагателната каса, за „Напред, о роби на труда“, за портрета, за „из основи“, а освен това и… и разни тем подобни. Хванете го!
— Имам жена и малки дечица, ваше другарство — отговори Хвостиков.
— За дечицата и за жената не се тревожи — успокои го господарят император. — И жена ти ще обесим, и дечицата. Усеща го сърцето ми, пък и по физиономията ти виждам, че дечицата ти са пионери. Пионери са, нали?
— Пи… — отговори Хвостиков като телефонна слушалка. След това десет ръце награбиха Хвостиков.
— Помощ! — извика Хвостиков, сякаш го колеха.
И се събуди.
Облян в студена пот.
За ползата от алкохолизма
На Н–ската гара, на събранието за преизбиране на местния профкомитет, съюзният член Микула дойде пиян–залян. Работническата маса викаше: „Недопустимо!“, но представителят на учрежденския комитет защити Микула, обяснявайки, че пиянството е социална болест и затова в месткома можели да се избират и пияндета…
Пролог
— Разкарайте от събранието тая пияна муцуна! Това е недопустимо! — викаше работническата маса.