— Иван Иванович! — възкликна председателят.
— Съжалявам. Поръчано ми е, затова го казвам. Мислите, че невинността може да ви спаси? Ха–ха–ха!… То и много ли от вас са неви…
— Иван Иванович! — възкликна председателят.
Още две работнички си излязоха, хвърлили ужасен поглед към подиума.
— Дошли сте, да речем, тук, а тук — баката с преварена вода… Едно–друго… Горещо, естествено — продължи ораторът, разкопчавайки подгизналата от пот якичка, — посегнете, естествено, веднага към канчето… Над вас: „Не пийте непреварена вода“ и тем подобни плакати на Коминтерна, но преди вас е пил сифилитик, със своите си устни… Ами, да речем, нашият председател например…
Председателят взе да вие без думи.
Двайсет работнички си избърсаха с отвращение устните с кърпа, а които нямаха — с крайчеца на полата.
— Ти що виеш? — попита фелдшерът председателя.
— Аз от никакъв сифилис не съм боледувал! — извика председателят и заприлича в лицето на червена боровинка.
— Чудак… Само пример дадох… Ами тя, да речем — и фелдшерът посочи с треперещ пръст някъде в първия ред, който на мига се опразни, шумолейки с полите.
— Когато жената достига на Осми март полова, да ме прощавате, зрялост — пееше от катедрата ораторът, който от жегата все повече баялдисваше, — тя за какво си мисли?…
— Мръсник! — каза тъничко гласче в задните редове.
— Единственото, за което тя мечтае в лунните нощи, е да се устреми към половия си партньор — доложи фелдшерът, вече съвсем гипсиран.
Сега в читалнята се чу стон и скърцане със зъби. Пейките се заблъскаха и шумно опустяха. Работничките излязоха до една, някои ридаеха.
Останаха само двама: председателят и фелдшерът.
— А половият й партньор — мърмореше фелдшерът, като се олюляваше и гледаше председателя, — скъпа моя работничке, се отдава на любов и на други пороци…
— Аз не съм работничка! — изкрещя председателят.
— Прощавайте, вие мъж ли сте? — попита фелдшерът, опулил очи като в мъгла.
— Мъж! — извика обидено председателят.
— Не приличате — хълцукна фелдшерът.
— Чуйте ме, Иван Иванович, пиян сте като последен простак — възкликна, разтреперан от възмущение, председателят, — прощавайте, но вие ми провалихте празника! Ще се оплача от вас в центъра и даже по–нависоко.
— Ами оплаквай си се — каза фелдшерът, седна в креслото и заспа.
Юмрукът на счетоводителя
Пиеса
(Може да се играе вместо „Заговорът на императрицата“)
Пролог
Вратата с надпис „Мъжка тоалетна“ в управлението на Усурийската жп линия в гр. Хабаровск се затръшна, излезе помощник–главният счетоводител Жуков, закопча китела, отиде при пазачката и я фрасна с юмрук, произнасяйки следната кратка реч:
— Не чети книги по време на дежурство! Не чети! Това не е работа за пазачки, ами гледай какво става в тоалетната! В тоалетната!
Пазачката е дребна риба: бият ли я, може само да се развика.
Пазачката точно това направи. И от всички страни се струпа народ.
— Оплачи се в месткома, лелко — викаше ядосаният народ.
И лелката се оплака.
Месткомовския съд
Шмонин, председател на месткома (грим за средна възраст, сиво панталонче, обувки с връзки, израз на лицето умен).
Гудзенко, член на месткома (грим обикновен, в погледа силно съчувствие на компартията, на гърдите — отляво два портрета, отдясно — значките на Доброхим и Доброфлот, а в джоба книгата „Приятел на децата“).
Жуков, ударилият, симпатичен.
Пазачка, обикновена, със забрадка.
Публика — статисти от месткома.
Сцена — помещението на месткома.
Шмонин (звъни със звънчето). Тихо! И тъй, скъпи другари, пред нас е фактът, че нашият уважаем счетоводител Жуков бил уж набил пазачката Токарьова.
Пазачка. Как тъй „уж“, като съм насинена!
Шмонин. На вас после ще ви дадем думата. Ще ви помоля да помълчите. Скрийте си синината в джоба.
Пазачката ридае.
Публиката й съчувства.
Шмонин. Ти–хо! И тъй, граждани, да разгледаме горепосоченото прескръбно явление в нашия бит. Какво възниква пред нас? Възниква въпросът — кой бързатко е написал на нашата пазачка заявлението до месткомовския съд?