Първоаприлското слънце блесна в прозореца и заискри в чашките.
— Запролети се, слава Богу, измъчихме се с пустата зима — каза домакинът и хвана нежно гърлото на гарафата.
— Не ми говорете! — възкликнах аз, измъкнах от кутийката една рибка, в миг й одрах кожата, после намазах филия бял хляб с масло, покрих я с разкъсаното тяло на рибката и като се ухилих любезно на Зинаида Ивановна, добавих: — За ваше здраве!
След което си сръбнахме.
— Не съм ли я разредил… кхъм… повечко? — осведоми се загрижено домакинът.
— Добре си я улучил — отговорих аз и си поех дъх.
— Слабичка е май малко — обади се Зинаида Ивановна.
Мъжете запротестираха в хор и ние обърнахме по още една. Слугинята внесе супника.
След втората чашка божествена топлина се разля вътре в мен и благодушието ме прие в обятията си. Обикнах в миг и домакина, и братовчеда и реших, че Зинаида Ивановна, въпреки трийсет и осемте си години, още си я бива, а брадата на Карл Маркс, настанен на стената точно срещу мен до картата на железопътните линии, изобщо не е чак толкова огромна, колкото е прието да се смята.
Историята с появата на Карл Маркс в апартамента на адвоката, който го мразеше от цялата си душа, е следната. Моят домакин е един от най–съобразителните хора в Москва, ако не и най–съобразителният. Той едва ли не пръв усети, че случващото се е сериозно и трайно, поради което се окопа в апартамента си не как да е, дилетантски, а много яко. Първата му работа беше да призове Терентий и Терентий му окепази целия апартамент, като измайстори в столовата нещо като глинен ковчег. Същият Терентий изчовърка във всички стени огромни дупки, през които прокара дебели черни кюнци. След като се полюбува на свършеното от Терентий, стопанинът заяви:
— Ония бандити могат и да не пускат парното — и пое към Плющиха.
От Плющиха докара Зинаида Ивановна и я настани в бившата спалня стая откъм слънчевата страна. Братовчедът пристигна три дена по–късно от Минск. Стопанинът приюти с удоволствие и него в бившата гостна (от антрето вдясно) и му сложи кюмбе. После натъпка петнайсет пуда брашно в библиотеката (по коридора направо), заключи вратата, окачи на стената килим, в килима подпря етажерка, на етажерката струпа празни бутилки и стари вестници, тъй че библиотеката сякаш изчезна — и дяволът не би открил вратата към нея. Така от шестте стаи останаха три. В едната се настани той с медицинско, че има порок на сърцето, а между останалите две стаи (гостната и кабинета) свали вратата и ги превърна в странно двойно помещение. Не беше една стая, защото бяха две, но и да се живее в тях като в две, беше невъзможно, още повече, че в първата (гостната) точно под статуята на гола жена и до пианото той сложи креват, извика Саша от кухнята и й каза:
— Ще се мъкнат ония. Ще кажеш, че спиш тука.
Саша се усмихна съзаклятнически и отговори:
— Добре, господарю.
Вратата на кабинета той облепи с удостоверения, от които следваше, че като на юрисконсулт на еди-кое си учреждение, му се полага „допълнителна площ“. На допълнителната площ издигна такива барикади от две лавици с книги, стар велосипед без гуми, столове с щръкнали гвоздеи и три корниза, че даже аз, отлично запознат с неговия апартамент, при първото си гостуване след привеждането му в боен вид, си раздрах и двете колена, лицето, ръцете и си скъсах и отпред, и отзад новото сако.
На пианото той беше лепнал удостоверение, че Зинаида Ивановна дава уроци по музика, а на вратата на стаята й удостоверение, че е чиновничка в Совнархоза, на вратата на братовчеда, че е секретар. Вече отваряше вратата само той, и то след третото позвъняване, а в това време Саша лягаше на кревата до пианото.
Три години мъже със сиви шинели и черни, проядени от молците палта, и моми с чанти и брезентови шлифери щурмували апартамента както пехота телени заграждения, но си оставали с празни ръце. Когато се върнах след тригодишно отсъствие в Москва, която лекомислено бях напуснал, заварих всичко непроменено. Стопанинът беше само поотслабнал и се оплакваше, че силици не са му останали.
По същото време той купи четири портрета. Луначарски настани в гостната на най–видно място, та народният комисар се виждаше от абсолютно всички точки в стаята. В столовата окачи портрета на Маркс, а в стаята на братовчеда, над великолепния жълт гардероб с кристални огледала прикрепи с кабари Л. Троцки. Троцки беше представен, както си му е редът, анфас, с пенсне и с достатъчно благодушна усмивка на уста. Но когато собственикът впи четири кабарчета в снимката, стори ми се, че председателят на Реввоенсъвета се намръщи. И си остана намръщен. После стопанинът извади от папката Карл Либкнехт и се запъти към стаята на братовчедката. Тя го срещна на прага, плесна се по бедрата под прилепналата раирана пола и възкликна: