30 юли. Изпратиха ме в санаториума „Здрав дух“ на курорт. Получих пътни за 2000 версти и безплатен билет трета класа с дюшек.
1 август. И с дървеници. Пътувам, много красиви гледки. Дървениците колкото хлебарки.
3 август. Пристигнах в Сибир. Много е красив. Пътувах с конски впряг и малко навътре — 293 версти. Кобилешко мляко.
б август. На ти сега едно кобилешко мляко! Те казват, че било грешка. Никаква туберкулоза съм нямал. Пак ми правиха снимка. Видях си бъбрека. Ужасно гаден.
8 август. Затова сега пиша в Ростов на Дон. Много красив град. Заминавам за Кисловодск, за санаториума „Слънчев дар“.
12 август. Кисловодск. И нищо подобно. Бъбрекът няма нищо общо. „Кой дявол ви е пратил при нас?!“ — ме попитаха.
15 август. Пиша на парахода и съм уж с наследствен сифилис (в скрита форма) и заминавам за Крим. От морската болест повръщам. Проклето да е такова лекуване.
22 август. Ялта. Градът щеше да е чудесен, ако не беше медицината! Загадъчна наука. Тук ми откриха глисти и апендицит в скрита форма. Заминавам за Липецк, Тамбовска губерния. Прощавай, ти стихийо водна на Черното море!
25 август. В Липецк всички се чудят. Докторът е много симпатичен. За глистите каза така:
— Те ония са глисти!
Заведе ме до прозореца, погледна ме в очите и заяви:
— Имате порок на сърцето.
Вече толкова свикнах, че целият съм прогнил, та даже не се уплаших. Направо питам закъде да замина?
Оказа се — за Боржом.
— Здравей, Кавказ!
1 септември. В Боржом не ми позволиха даже да си разопаковам багажа. Ние, рекоха, ревматици не приемаме.
— Брей, вече и ревматик станах! Броени, броени са ми дните на белия свят! Заминавам пак за Сибир, за…
10 септември. … Славно море, ти свещени Байкал! Гледките тук са прекрасни, но е кучешки студ. И сибирският доктор каза, че е глупаво да обикалям курортите, след като скоро ще завали сняг. „Сега ще е добре да се постоплите — рече. Аз ще ви експедирам за Крим“ — рече… Казах му, че вече съм бил там. Мерси. „Къде бяхте?“ — ме пита. — „В Ялта“ му отговарям. „Пък аз в Алупка ще ви пратя“ — рече. Добре де, не възразявам, ако ще е Алупка, Алупка да е! Все тая ми е, и на края на географията може. Купих си кожух и потеглих.
25 септември. В Алупка всичко е затворено. „Я си се прибирайте вкъщи — ми рекоха, — какво сновете из цялата република като безпризорен.“ Плюх на всичко и се прибрах у дома.
1 октомври. И ето ме вкъщи. Докато съм пътувал, жената ми изневерила. Отидох при доктора, а той ми казва: „Вие сте абсолютно здрав човек, като новороден сте.“ „Ами като е така, защо ме разкарвахте толкоз време?“ „Ами просто грешка!“ — ми отговаря. Добре де, нека да е грешка. Утре се връщам на работа.
Болен № 555
„Жива вода“
Гара Сухата канавка дремеше сред преспите. В депото вяло си подсвиркваха локомотиви. В железничарското селище се точеше мътен и спокоен зимен ден.
Всичко тук достъпно за окото (както се казва):
По това време до железопътната лавка допълзя като крадец разнебитена каручка, тайнствено увита в брезент. На брезента седеше личност в кожух и щом стигна до лавката, горепосочената личност загадъчно смигна. Двамата скучаещи типове, които стърчаха пред вратата, изведнъж ги удари дамла. Първият си бръкна в джоба и звън на сребро огласи околността. Вторият затанцува на място и захърка:
— Ванка, не ставай гадняр, дай рубла и шейсет и две!…
— Я ми се махай от главата! — отговори Ванка, отключи с трясък вратата на лавката и изчезна в нея.
Личността, докарала каруцата, се засмя сладострастно и попита:
— Отвори ли ви се глътка, момчета?
От лавката изскочи някакъв с мръсна престилка и взе да вие:
— Абе ти, мътните те взели, що ми се довлече по главната, бе? Не можа ли покрай бахчите да избиколиш?
— Брей, покрай бахчите… Там има преспи — взе да му се зъби личността, но не довърши. Покрай нея профуча гражданин без калпак и с празни бутилки в ръце.
С победоносен вик: „Първи номер съм — ура!!!“ той налетя на вратата върху втори гражданин с престилка, който гражданин му изръмжа:
— Дано пукнеш, дано! Закъде си се засилил? Втори номер ще си! Ще сколасаш! Фадей е пръв, той от два дена пази.