В това време номер трети летеше по пътя към лавката, блъскаше с юмруци по всички прозорци и викаше:
— Братлета, фабрична са докарали!…
Вратничетата се затръшкаха.
Номер четвърти изскочи през портата и припна към лавката, закопчавайки тичешком тирантите си. Като номер пети в лавката се намърда майстор Лукиян, изпреварвайки с половин туловище местния дякон (номер шести). Седма дотърча с красив финиш жената на Сидоров, осми — самият Сидоров, девети — племенникът на Пелагея, изпреварил с пет сажена десетия — помощник на началник–гарата Колочук, постигнал скорост от 32 версти в час, единайсети — непознат с вехта червеноармейска фуражка, а дванайсетия личността с престижа избута през вратата и му кресна:
— Строявай си се отвън!
Селището се оказа и многолюдно, и оживено. Около лавката почерня от народ. Слисана бабичка, понесла шише от олио, атакуваше отново и отново стройната опашка откъм фланга.
— Антихристи! Изтребвала ми е водката ви, пуснете ме месо за обед да зема! — дереше се тя като кавалерийска тръба.
— Бе к’во ти месо! — отговаряше опашката. — Разкарайте я тая бабичка с месото!
— Пахомовна, откажи се — чу се женски глас откъм дерето, — сега нищо не мож направи! Те докато не изкупят водката…
— Окото, окото ще ми извадите, къде се вреш, бе?
— На опашката!
— Изхвърлете го оня с калпака, присламчи се!
— Ти си подляр!
— Другари, проявете съзнание!
— Ох, няма да стигне…
— Моля да не ме блъскате, аз съм началник–гарата!
— За водката аз съм си началник!
— Алкохолик си ти, а не началник!
Вратата се отваряше всяка секунда, през нея се изхлузваше някой с щастливо лице и с две бутилки, а отвън надъхваха друг — с празни бутилки. Тримата с престилките си бършеха потта и вадеха от сандъците бутилки със запечатани с червен восък гърла, вземаха парите.
— Две шишенца.
— Три и двайсет и четири! — изреваваше престилката. — Друго?
— Селда четири парчета…
— Селда няма!
— Фунт и половина салам…
— Вася, салам има ли още?
— Свърши!
— И салам вече няма, свършил е!
— Ами какво има?
— Сирене руско–швейцарско, сирене холандско…
— Дай от руско–холандското, половин фунт…
— Трийсет и две копейки! Три и петдесет и шест! Ресто чиирийсет и четири копейки! Следващият!
— Две бутилчици…
— Мезето какво да е?
— Каквото кажеш. Зажадняла ми е душицата…
— Освен прах за зъби, друго нямаме.
— Дай две кутии прах за зъби!
— Изтрябвала ми е вашта басма!
— Без мезе не даваме.
— Бе ти да не си мръднал, басмата да не е мезе?
— Както обичате…
— Дано на оня свят с басма да си замезваш!
— Без псувни, ако обичате!
— Не псувам, казвам само, че сте свине! Тъй де, хич бива ли да храните народа с басма!
— Другарю, не ни бавете!
Номер двеста и петнайсети получи две бутилки и фунт синка, двеста и шестнайсети — две бутилки и шише одеколон, двеста и седемнайсети — две бутилки и пет фунта черен хляб, двеста и осемнайсети — две бутилки и два тоалетни сапуна „Аромат на девица“, двеста и деветнайсети — две и фунт стеаринови свещи, двеста и двайсети — две и мъжки чорапи, а двеста двайсет и първи — среден пръст. Престилките изведнъж радостно изохкаха и извикаха:
— Свърши!
След това на прозореца изскочи: „От фабричното вино Няма“ и гъшата на улицата отговори с тих стон…
Вечерта преспите си лежаха тихо, а на гарата примигваше фенерът. Прозорците на къщурките светеха, по калната улицата вървеше някаква фигура, залиташе и тихичко пееше:
Световен Шампион
Фантазия в проза
На нашия конгрес имаше оживени дискусии. В заключителните си думи ПЖР–ът нарече опонентите си тъпаци…
Залата дишаше, всяка душа се беше напрегнала като струна. Участъковият конгрес вървеше с пълна пара. На подиума беше застанал пълномощникът на железопътния район и пееше като славей в горичката напролет:
— Скъпи другари! В заключение на краткия си четиричасов доклад трябва да кажа с ръка на сърцето… — пежеерът притисна ръка към жилетката и направи с гласа си рулада — … че на нашия участък работата е изпълнена… сто и петнайсет на сто!