— Няма, гълъбче — отговори началството.
Помълчаха.
— Довиждане — каза стрелочникът.
— Довиждане и се разкай за поведението си! — извика подире му началството.
Но „Гудок“ все пак е закон и стрелочникът ще получи въпреки всичко билет.
Колелото на съдбата
На гарата живееха двама приятели. И бяха толкова задружни, че станаха пословични. Даваха ги за пример:
— Вижте как си живеят Мервухин и Птоломеев! Досущ като Полкан и Барбос. Просълзяваш се, като гледаш мазолестите им лица.
И двамата бяха помощник-началници гара. Но ето че един прекрасен ден идва Мервухин и съобщава на Барбос… тоест на Птоломеев:
— Скъпи приятелю, поздрави ме! Отличиха ме!
Когато приятелите се наридаха, се изясниха и подробностите. Мервухин бил избран за председател на месткома, а Птоломеев за секретар.
— Оцениха Мервухин! — ридаеше Мервухин с щастливи сълзи. — И ми определиха дванайсет рубли заплата.
— А на мен? — попита новоизпеченият секретар Птоломеев и спря да ридае.
— На тебе, Жан, нищо — обясни предместкомът, — па з’юн копек5, както казват французите, за тебе само честта.
— Доста странно — отбеляза новоизпеченият секретар и сянка легна върху профсъюзното му лице.
Приятелите завъртяха месткомовските дела.
И ето, че един ден секретарят заяви на председателя:
— Виж какво, Ерофей. Позволи ми да ти го кажа най–приятелски, ти може и да си предместком, ама си прасе.
— Тоест?
— Много просто. Нали и аз работя.
— Е та какво?
— Ами такова, че е редно да ми отделяш известна част от дванайсетте рубли.
— Така ли мислиш? — попита сухо предместкомът Мервухин. — Добре де, ще ти давам по четири рубли или още по–добре — по три.
— А защо не пет?
— Брей, попитай ме защо не десет?!
— Добре де, тъй да бъде, лакомия — напудри я. Съгласен.
Дойде денят на заплатите. Мервухин прибра в портфейла дванайсет рубли и попита Птоломеев:
— Ти к’во си щръкнал до мен?
— Да си получа трите рубли, Ероша.
— Какви три? Ах, да, да, да… Виж какво, приятелю, друг път ще ти ги дам на — 15–и или в петък… Понеже, виж какво, сега… И на мен ми трябват…
— Така ли? — попита със слисана усмивка Птоломеев. — Значи така държите на думата си, сър?
— Ще ви помоля да не ме поучавате.
— Абе ти от Бога страх нямаш ли?
— Не, понеже такъв няма — отговори Мервухин.
— Свинщина е от твоя страна, да знаеш…
— Моля, без обиди.
— Не обиждам, а просто казвам, че така постъпват само гаднярите.
— Виж какво — заяви Мервухин, — Бог ми е свидетел — ще се оплача на общото събрание, че докато си изпълнявам служебните задължения, ти ме…
— Това служебни задължения ли са? Дето сви на приятеля си три рубли?…
— Ще ви помоля, господин Птоломеев, да ме оставите на мира.
— Всички господа са в Париж, господин Мервухин.
— Ами пръждосвай се и ти при тях!
— А ти знаеш ли накъде да се пръждосаш?
— Само го кажи. Ще се оплача с протокол, че се изразяваш нецензурно в официално учреждение…
— Добре, добре! — каза аленият Птоломеев. — Ще ти го напомня.
— Напомни ми.
Беше слънчев ден, когато колелото на съдбата се завъртя.
Влезе Птоломеев и фуражката му гореше като пламък.
— Здравейте, скъпи другарю Мервухин — каза със зловещ глас Птоломеев.
— Здравейте — каза иронично Мервухин.
— Редно е да се понадигнете, гражданино Мервухин, когато влиза началник — заяви Птоломеев.
— Хи–хи. Слънчасал е! Че какъв началник си ми ти?
— Ами ето какъв: със заповед с днешна дата съм назначен за временно изпълняващ длъжността началник–гара.
— Поздравления… — каза объркан Мервухин и добави: — да, виж какво, Жанчик, все се каня да ти дам трите рубли, ама все забравям.
— Не, мерси, не се тревожете — отвърна Птоломеев. — Впрочем относно трите рубли. Бъдете така добър да сдадете дежурството и да освободите гарата от присъствието си: уволнявам ви.
— Ти шегуваш ли се?
— Според инструкцията при изпълнение на служебните задължения шегите са забранени. Не сте запознат добре със службата, другарю Мервухин. Ще ви помоля да станете!