— Бе ти кръст носиш ли?
— Не, член съм на съюза на безбожниците — отговори Птоломеев.
— Ей, все съм виждал подлеци, ама чак такива…
— На мен ли го казвате?
— На теб.
— На началник–гарата? Охо–хо! Не виждаш ли, че съм с червена фуражка?
— В дадения случай ти си гнида с червена фуражка.
— Ами ако за тия думи ви фрасна в мутрата?
— Ще си получиш рестото! — изхриптя Мервухин.
— Какви сто?
— Ами ей такива!…
И като не издържа наглия поглед на Птоломеев, Мервухин го удари с гаровия фенер по тила.
Две минути по–късно гаровият персонал се любуваше на странно зрелище. Получилият признание местком беше яхнал временно изпълняващия длъжността началник–гара и му тъпчеше в устата парчета от разкъсаната червена фуражка с думите:
— Задави се с тия три рубли. Гад!
— Да се сдобрим, Жанчик — каза на другия ден Мервухин, поглеждайки с подпухнало око, — изхвърлиха ме от месткома.
— Да се сдобрим, Ерофей — отговори Птоломеев, — и аз не съм вече началник.
Приятелите се прегърнаха.
Оттогава за гарата отново настъпиха светли времена.
Възпаление на мозъка
Посвещава се на всички редактори на ежеседмични списания.
В десния джоб на панталона имах девет копейки — две по три, две копейки и една копейка, и при всяка крачка звънтяха като шпори. Минувачите поглеждаха изкосо към джоба.
Май почва да ми се топи мозъкът. Тъй де, асфалтът нали се топи при висока температура? Защо да не могат и жълтите полукълба? Впрочем те са в кокалено сандъче и са покрити с коса и с фуражка с бяло дъно. Лежат си вътре красивите полукълба с гънки и мълчат.
А копейките — дзън, дзън.
До самото кафене, бивше на Филипов, прочетох надпис върху бяла ивица хартия: „Зелева чорба, пъструга на пара, обяд от 2 ястия — 1 рубла“.
Извадих деветте копейки и ги хвърлих в канавката. Към деветте копейки се приближи човек с вехта моряшка фуражка, два различни крачола и само един ботуш, той отдаде чест на парите и извика:
— Благодарност от адмирала на морските сили. Ура!
После вдигна медните монети и запя с висок и тънък глас:
Хората струяха като поток и мълчаливо сумтяха, сякаш си е в реда на нещата, в четири часа след обяд, в жегата, на улица Тверская да пее адмирал с един ботуш.
Сега подире ми тръгнаха мнозина и заговориха с мен:
— Хуманни чужденецо, благоволете и на мен девет копейки. Той е шарлатан, моряшка служба не е и мирисал.
— Професоре, бъдете така любезен…
Момче, което приличаше на Черномор, но с отрязана брада, подскачаше пред мен на цял аршин над тротоара и разказваше припряно с дрезгав глас:
Затворих очи, за да не го виждам, и подхванах:
„Да речем така. Начало: жега, вървя и виждам момче. Подскача. Безпризорен. Изведнъж иззад ъгъла се задава директорът на детския дом. Светла личност. Да го опиша. Да предположим, че той е: млад, синеок. Голобрад? Да речем, голобрад. Или с малка брадичка. Баритон. И казва: «Момченце, ах, момченце…»“
„И с престилка“ — обадиха се изведнъж тежките полукълба под фуражката. „Кой е с престилка?“ — попитах учудено полукълбата. „Ами онзи твоят, от детдома“.
„Глупаци“ — отговорих на полукълбата.
„Ти си глупак. Бездарник — отговориха ми полукълбата, — да те видим какво ще плюскаш днес, ако не съчиниш незабавно разказ, Графоман!“
„Не с обикновена престилка, а с бяла, докторска…“
„Защо ще е с бяла, отговори, кретен?“ — попитаха полукълбата.
„Ами да предположим, че допреди малко е работил, превързвал е, например, крака на болно момиченце и е излязъл да си купи цигари «Тръст». Тук може да се опише и продавачката от «Мосселпрома». Та той казва: «Момченце, момченце…» И след като го е казвал (после ще доизмисля какво е казал), хваща момчето за ръка и го води в детдома. И ето Петка (ще наречем момчето Петка, на такива мръзнещи в жегата момченца името им винаги е Петка) вече е в детдома, вече не разказва за Комаров, а чете буквар. Бузите му са румени и ще озаглавя разказа «Петка е спасен». В списанията обичат такива заглавия.“
„Сла–а–бичко разказче — избумтя весело под фуражката — още повече, че това вече някъде сме го чели!“