„Млък, не виждате ли — загивам!“ — заповядах на полукълбата и отворих очи.
Пред мен вече ги нямаше адмирала и Черномор, нямаше го и часовника ми в джоба на панталона.
Прекосих улицата и отидох при милиционера, вдигнал високо пашата.
— Току–що ми откраднаха часовника — казах аз.
— Кой? — попита той.
— Не зная — отговорих аз.
— Е, значи е загубен — каза милиционерът.
От тия му думи ми се допи газирана вода.
— Колко струва чаша газирана вода? — попитах жената в павилиончето.
— Десет копейки — каза тя.
Нарочно я попитах, за да зная дали да съжалявам за изхвърлените девет копейки. Поразвеселих се и живнах малко при мисълта, че не бива да съжалявам.
„Да предположим — милиционер. И ето, към него се приближава гражданин…“
„Е и?“ — осведомиха се полукълбата.
„Н–да, и казва: «Свиха ми часовника.» А милиционерът вади револвера и вика: «Стой! Ти, никаквецо, си го откраднал». Свирка. Всички хукват. Гонят крадеца рецидивист. Някой пада. Стрелба.“
„Това ли е?“ — попитаха жълтите дебеланковци, подпухнали в главата ми от жегата.
„Това е.“
„Отлично, направо гениално — разсмя се главата и затиктака като часовник, — само че този разказ няма да ти го вземат, понеже му липсва идейност. Всичко това, тоест да вика, да вади револвера, да свирка и да тича го е можел и старорежимният стражар. Нес–па6, господин Бенвенуто Челини?“
Работата е там, че псевдонимът ми е Бенвенуто Челини. Измислих го преди пет дена, пак в такава жега. Кой знае защо, но той ужасно се хареса на всички касиери в редакцията. Всички си го записаха в тефтерите за аванси до моето презиме. Презиме и „Бенвенуто Челини“. Например Б. Челини — надвзел 50 рубли.
„Може и така: файтонджия № 2579. Пътник си е забравил чантата с важни документи на Захарния тръст. Честният файтонджия занася чантата в Захартръста, захарната промишленост бележи успехи, съзнателният файтонджия получава награда.“
„Ние този файтонджия го помним — казаха, освирепели, възпалените полукълба, — още от приложенията към списание «Нива» на издателя Маркс. Срещали сме го там поне пет пъти, набран ту с петит, ту с гарамонд, само дето пътникът работеше тогава не в Захарния тръст, а в Министерството на вътрешните работи. Млъкни! А, ето я и редакцията. Да те видим сега какви ще ги дъвчеш. Къде е разказчето?…“
Качих се по клатещата се стълба в редакцията престорено нахакан и запял високо:
В редакцията, позеленели от жегата, в тясната стая седяха завеждащият редакцията, самият редактор, секретарят и още двама безделници. През дървеното прозорче, като онова в зоологическата градина, стърчеше птичият нос на касиера.
— Абе тухлите са си тухли — каза завеждащият — но къде е обещаният разказ?
— Каква гротеска, представяте ли си — усмихнах се весело, — току–що ми откраднаха на улицата часовника.
Всички си замълчаха.
— Обещахте да ми дадете днес пари — казах аз и изведнъж видях в огледалото, че приличам на пес, смазан от трамвай.
— Пари няма — отговори сухо завеждащият, но по лицата им разбрах, че има пари.
— Имам план за разказ. Голям сте чудак — заговорих тенорово, — ще го донеса в понеделник, към един и половина.
— Да чуем плана за разказа.
— Хъм… В една къща живеел свещеник…
Всички се заинтересуваха. Безделниците вдигнаха глави.
— Е и?
— И умрял.
— Хумористичен? — попита редакторът и свъси вежди.
— Хумористичен — отговорих, потъвайки.
— Хумористика вече имаме. За три броя. Сидоров я написа — каза редакторът. — Дайте нещо авантюристично.
— Имам — отговорих веднага, — имам, имам, разбира се!
— Изложете плана — каза, поомекнал, завеждащият.
— Кхъм… Непман заминава за Крим…
— После!
Така натиснах болните полукълба, че от тях закапа сок, и прошепнах:
— И бандити му откраднали куфара.
— Колко реда?
— Към триста. Впрочем може и… по–малко. Или повече.
— Напишете на Бенвенуто разписка за двайсет рубли — каза завеждащият, — но сериозно ви моля донесете разказа.
С наслада седнах да пиша разписката. Но полукълбата изобщо не участваха в каквото и да било. Сега бяха мънички, свитички, покрити вместо с гънки с черни, спекли се цепки. Бяха умрели.