— Платете ми, ако обичате, за галоша.
И какво мислите? Отвори си Пал Василич портфейла и аз като надникнах в него, примрях! Само стотачки. Пачката четири пръста дебела. Господи! — рекох си. Пал Василич отплюнчи две банкноти и презрително на другаря:
— В–вземете, д–другарю.
И се засмя едно носово, като актьор:
— Ха–ха–ха.
Оня, разбира се, веднага се изпари. То и най–скъпите галоши да струват, да струват рубла и половина. Е, рекох си, утре за шейсет ще си купи.
Чудесно. Седнахме ние и давай. Московския портвайн, нали го знаете? От него човек не се напива, ами направо си губи акъла. Помня, че ядохме раци и неочаквано се озовахме на Страстния площад. На Страстния площад Пал Василич прегърна някаква дама и я целуна три пъти: по дясната буза, по лявата и пак по дясната. Помня, че ние си примирахме от смях, а дамата направо се вцепени. Пушкин гледа дамата, а дамата гледа Пушкин.
Веднага налетяха ония с букетите, Пал Василич купи един и го стъпка.
Изведнъж чувам дрезгав, гърлен глас:
— Ами вас? Да ви разходя ли?
Качихме се. Оня се обръща към нас и пита:
— Ваше сиятелство, закъде ще заповядате?
Туй Пал Василич — сиятелство, а? Виж я ти гадината, си рекох.
Пал Василич разкопча кожуха и отговаря:
— Накъдето искаш!
Оня веднага завъртя кормилото и полетяхме като вихър. След пет минути цъфнахме на улица Неглинна. Там оня изгрухтя три пъти с тромбата, като прасе:
— Хърр… Грух… Грух.
И какво мислите? Като чуха туй „грух“, че като наизскачаха ония ми ти лакеи и ни поведоха под ръка. Управителят на ресторанта, същински граф:
— Маса за вас.
Цигулките:
Някакъв човек с калпак и с палто наполовината в сняг, танцува между масите. Пал Василич беше вече не червен, ами на петна, че като ревна:
— Я ги разкарайте тия портвайни! Шампанско искам да пия!
Лакеите хукнаха кой накъде, а управителят наведе сресана на път глава:
— Мога да ви препоръчам марка…
Че като се разхвърчаха наоколо ни тапи, като пеперуди. Пал Василич ме прегърна и вика:
— Обичам те! Стига си киснал в тоя Централен съюз. Ще те уредя в нашия тръст. Тъкмо съкращават щата, значи свободни места има. А в тръста аз съм цар и Бог!
Приятелят му и той като ревна:
— Вярно! — Че като запрати от възторг чашата си в пода и — на парчета.
Да бяхте го видели тогава нашия Пал Василич!
— Абе ти широка душа ли ще ми демонстриращ? Строшил една чашка и умира от щастие? Ха–ха–ха. Гледай!
И хайде фруктиерата в пода — фрас! Приятелят му от тръста — чаша! Пал Василич — сосиерата. Оня от тръста — чаша.
Опомних се чак като ни поднесоха сметката. Видях я като в мъгла — един милиард деветстотин и дванайсет милиона. Н–да.
Помня, че както плюнчеше банкнотите, Пал Василич измъкна изведнъж пет стотачки и ми вика:
— Приятелю! Давам ти ги на заем! Едва връзваш двата края в тоя Центърсъюз! Вземи ги тия петстотин! Като дойдеш при нас в тръста, и ти ще се опаричиш.
Не издържах, гражданино. Взех от оня подлец петстотинте. Съгласете се: нали тъй или иначе щеше да ги пропие, нехранимайкото. В техния тръст лесно се печелят пари. Ако щете вярвайте, ама като взех проклетите петстотин, и изведнъж ми се сви сърцето. Обърнах се инстинктивно и гледам като в мъгла — седнал в ъгъла някакъв човек, а пред него бутилка минерална вода. Гледа в тавана, а на мен ми се стори, че мен гледа. Той сякаш невидими очи имаше — втори чифт на бузата.
Така ми призля изведнъж, не мога да ви опиша.
— Хопа-тропа-хоп-ла-ла!
Най–сетне заподскачахме към вратата. Лакеите се носят пред нас и ни махат със салфетките.
Усетих как въздухът ме шибна в лицето. Помня и че шофьорът пак изгрухтя и че пътувах прав. Накъде — не зная. Нищичко не помня…
Та събуждам се аз у дома. Два и половина.
Главата ми — божке — не мога да я вдигна. Спомних си криво–ляво какво стана вчера и веднага бръкнах в джоба.
Петстотинте — на мястото си. Е, рекох си, не е зле! Главата ми се цепи, но лежа и си мечтая как ще тръгна на работа в тръста. Полежах, пих чай и ми поолекна на главата. Вечерта рано заспах.
А посред нощ — звъни се…
А, рекох си, сигурно е леля ми от Саратов.
Отивам бос до вратата и питам: