— Лельо, вие ли сте?
През вратата непознат глас:
— Да. Отворете.
Отворих и се вцепених…
— Но, позволете, — питам, ама гласът ми никакъв го няма, — но защо?…
Ах, подлецът! То какво излезе? На разпита при следователя Пал Василич (него още сутринта го прибрали) им казал:
— Петстотин от тях предадох на гражданина еди–кой си. — Тоест на мен.
Идеше ми да викна: нищо подобно!
Но като погледнах оня с чантата в очите… И си спомних! Божке, минералната! Той! А очите, дето бяха на бузата, са сега на челото му!
Примрях… вече не помня как извадих петстотинте… Оня хладнокръвно на другия:
— Присъединете към делото. — А на мен: — Облечете се, ако обичате.
Боже, Господи! Вече бяхме наближили и гледам през сълзи — една лампичка свети над надписа: „Участък“. Чак тогава се осмелих да попитам:
— Онзи подлец какво е направил, та трябва аз да си загубя свободата?…
Оня през зъби и подигравателно:
— О, дребна работа. Пък и не ви засяга.
Как тъй не ме засяга? После разбрах: него кажи–речи по седем члена… и даване, и вземане на подкуп и немарливо отношение, а най–важното — злоупотребил с държавни пари. Та такива ми ти дреболии, значи. Той, негодникът, значи последна вечер си е доизкарвал тогава — пиел от чашата на живота. Накратко казано, пуснаха ме след две седмици. Аз бегом в моя отдел. Предчувствах си го: гледам, седнал на моето бюро някакъв непознат с куртка, косата му на път.
Съкращения. Само това ми лисваше… Чак се слисах…
Заднишком, заднишком и към телефона.
Изтръпнах… получих си последния аванс за две седмици — сто и пет рубли… И излязох.
Оттогава обикалям ли, обикалям. Ако продължи така още две седмици, мисля, че ще сложа край на живота си.
Ден от нашия живот
— Кюмюрджия–та–а–а…
— Брей, к’во гърлище.
— … та–а–а… та–а–а!
— Колко е часът?
— Осем и половина, дано пукне дано.
— Това значи, че от шест съм буден. Те са се настанили в душника за вечни времена. Стане ли шест, бащата на семейството литва и крещи като луд, подире му малките и те. Знаеш ли какво измислих? Замери ги с камък. Прицели се хубаво, и ще ги улучиш.
— Как не. Ще уцеля студиото, а после ще трябва да работя два месеца, за да платя стъклото.
— Май си прав. Гадни птици. Защо в Москва има толкова много врани? В чужбина имат гълъби… В Италия…
— И гълъбите са големи гадини. По дяволите! Я виж…
— Господи! Не разбирам как успяваш така да ги късаш?
— И таз добра, аз ли съм виновен? Виж, от горе до долу се е разцепил. Бива си го твоя Универсален магазин.
— Толкова е мой, колкото и твой. Сто милиона за чорапи еднодневки. По–добре да бях купила саварини с ром. За три зеленички.
— Нищо де, аз ще ги закарфича. Изобщо няма да личи. Внимавай, моля те.
— Знаеш ли, Сьома каза, че това нашето било не примус, а оптамус.
— Е, та какво?
— Каза, че непременно щял да избухне. Понеже е шведски.
— Глупости дрънка твоят Сьома.
— Не са глупости. Вчера в шестнайсети апартамент на комсомолката й се подпалила полата. Жените приказват, че Господ я наказал, задето се е записала в комсомола.
— Да бе, женорята… ги разбират тия работи…
— Не, не се смей. Представи си, щом се записала, и — хоп — откраднали й новите лачени обувки. Майката на комсомолката веднага отишла при гледачка. Гледачката шепнала, шепнала и й казала: взела ги е, казала, възнисичка жена, омъжена, с бенка на бузата…
— Чакай, чакай…
— Ето на, видя ли. Чуй сега. Пък аз все се чудя защо, щом се срещнем, майчицата на комсомолката все в бузата ме гледа. Най–сетне не изтърпях и я питам: защо ме гледате така, другарко? А тя знаеш ли какво ми изтърси? Вървете си по пътя — ми рече. Но си е наистина за чудене, тъй де. Образована дама, пък с бенка. Засмях се: нищо не разбирам! А тя: нищо, нищо, вървете си по пътя. Виждали сме ги такива блондинки!
— Ама че гадина!
— Не се ядосвай. Дотича комсомолката и запридумва родителката си: глупачке, мъжът й е дванайсети разряд, член е на „Приятелите на Въздушния флот“. Само да рече, цялата ще я затрупа с обувки. Нали си я виждала — тя чорапи телесен цвят носи. До гуша ми дойдохте, майко, с вашите гледачки и икони. И за малко да изнесе иконите. Аз, каза, на Въздушния флот ще ги подаря. Господи, да беше видял на майчицата какво й стана! Като изхвърча, че като вдигна един скандал, целия двор събра. Мен, вика, изобщо не ме интересува, че е комсомолка, до седмо коляно ще я прокълна. А на теб, вика, ти пожелавам да паднеш от твоя Въздушен флот и да си сплескаш муцуната в земята.