— Ученикът Фисухин — предаде Фисухин примрелият учител — дал на змията валерианови капки.
Стъклата на прозорците потрепериха от рева:
— Аха–ха! Фисухин!!!… Доведете Фисухин, ще заповядам на четири да го разкъсат!
— Фису–у–у–хин! — стенеше сградата.
— Братлета, не ме издавайте — ревеше Фисухин, седнал облечен в клозета, — братлета, няма да изляза, та ако ще и да разбиете вратата…
— Излез, Фисуха! Няма как… Изпълзявай! По–добре само ти да загинеш, а не всички — молеха го учениците.
— Тук ли е? — загърмя пред клозета.
— Тук — простенаха учениците, — барикадирал се е.
— А! А!… Барикадирал се значи… Разбий! Вратата! Дайте канджа! Викнете портиерите! Да измъкнат Фисухин от клозета!!!
Страшните удари на брадвите заваляха в сградата като град, а в отговор се изви тъничкият вопъл на Фисухин.
Говорещо куче
Всеки си има свой подход към културната дейност.
С влаковете винаги е така: пътува, пътува и току се забие в някой толкова затънтен край, че там няма друго освен гори и културни дейци.
Такъв един влак се забил на някаква гара на Мурманската жп линия и изплюл някакъв човек. Човекът останал на гарата точно толкова, колкото и влакът — три минути — и си заминал, но последствията от посещението му били неизброими. Човекът успял да притича през гарата и да лепне два афиша: единия на ръждивата стена до камбаната, другия на вратата на невзрачната сграда с табела:
Афишите предизвикаха на гарата вавилонско стълпотворение. Хората дори се качваха един другиму на раменете.
Минувачо, спри! Побързайте да видите!
Само веднъж, след което заминават за Париж!
С разрешение на началството.
Прочутият каубой и факир
ДЖОН ПИРС
Със своите световни номера като: ще танцува с кипящ самовар на главата, ще мине бос по натрошено стъкло и ще легне с лице върху него.
Освен това по желание на уважаемата публика ще бъде изяден жив човек, ще има и сеанси на говорене с корем. В заключение ще бъде показано прорицаващо говорещо куче или чудото на XX век.
След три дена клубът, който побираше обикновено осем души, побра четиристотин, от които триста и петдесет не бяха негови членове.
Надойдоха дори селяни от околните села и клиновидните им бради надничаха от балкона. Клубът боботеше, смееше се и гълчавата в него се вдигаше от горе на долу. Като птиче изпърха слух, че ще бъде изяден жив председателят на местния профкомитет.
Телеграфистът Вася седна на пианото и под звуците на „Тъга по родината“ пред публиката застана каубоят и маг Джон Пирс.
Джон Пирс се оказа хилав човек в трико с телесен цвят, обсипано с пайети. Той излезе на сцената и изпрати на публиката въздушна целувка. Публиката му отговори с ръкопляскания и вопли:
— Почвай–ай!
Джон Пирс отстъпи крачка назад, усмихна се, а румената балдъза на председателя на управата на клуба изнесе на сцената кипящ тумбест самовар. Председателят, седнал на първия ред, се изчерви от гордост.
— Вашият самовар ли е, Федосей Петрович? — зашепна възхитената публика.
— Моят — отговори Федосей.
Джон Пирс хвана самовара за дръжките, стовари го на един поднос, а после вдигна цялото съоръжение на главата си.
— Маестро, моля — туш — каза той глухо.
Маестро Вася натисна педала и тушът заподскача по клавишите на разстроеното пиано.
Като мяташе мършави крака, Джон Пирс затанцува по сцената. От напрежението лицето му стана кръв червено. Самоварът громолеше с крачета по подноса и плюеше.
— Бис! — кънтеше клубът.
След това Пирс показа и други чудеса. Той се събу и тръгна по натрошеното гарово стъкло, после легна с лице в него. Последва антракт.
— Яж жив човек! — взе да вие театърът.
Пирс сложи ръка на сърцето и подкани:
— Моля желаещия.
Театърът замря.