— Петя, излез — предложи нечий глас от страничната ложа.
— Брей, че умник — отговориха пак оттам, — ти излез.
— Та значи няма желаещи? — попита Пирс и кръвожадно се усмихна.
— Върни ни парите! — избумтя нечий глас откъм балкона.
— Поради липса на желаещ да бъде изяден номерът се отменя — обяви Пирс.
— Хайде сега кучето! — крещяха в партера.
Кучето ясновидец се оказа на вид най–невзрачен пес от породата помияр. Джон Пирс застана пред него и отново подкани:
— Моля желаещите да разговарят с кучето да се качат на сцената.
Като лъхаше тежко на изпитата бира, председателят на клуба се качи на сцената и спря пред песа.
— Моля, задавайте въпроси.
Председателят помисли, пребледня и сред мъртвата тишина попита:
— Кученце, колко е часът?
— Девет без четвърт — отговори с изплезен език песът.
— Божке! — изписука някой на балкона.
Селяните взеха да се кръстят и като се блъскаха един в друг, в миг опразниха балкона и се разотидоха.
— Слушай — каза председателят на Джон Пирс, — виж какво, мой човек, казвай колко ти струва песът?
— Но моля ви се, другарю, песът не ми е за продан — кученцето е учено, ясновиждащо.
— За две десетачки даваш ли го? — заинати се председателят.
Джон Пирс отказа.
— Три — каза председателят и си бръкна в джоба.
Джон Пирс се колебаеше.
— Кученце, искаш ли на мен да слугуваш? — попита председателят.
— Желаем — отговори песът и се изкашля.
— Пет! — изрева председателят.
Джон Пирс изохка и склони:
— Хайде, вземете го.
Следващият влак откара нагостения с бира Джон Пирс. Същият отнесе и петте десетачки на председателя.
Следващата вечер клубът отново побра триста души.
Песът стоеше на естрадата и замислено се усмихваше. Председателят се изправи пред него и попита:
— Е, скъпи милорде, как ти хареса при нас, на Мурманската железопътна линия?
Но милордът остана абсолютно безмълвен.
Председателят пребледня.
— Какво ти става? — попита той. — Да не онемя случайно?
Песът и на това не пожела да отговори.
— Той с глупаци не разговаря — обади се злорад глас откъм балкона. Всички прихнаха.
Точно след седмица влакът изтърси на гарата някакъв човек. Този човек не разлепи никакви афиши, а стиснал под мишница чантата си, тръгна право към клуба и попита за председателя на управата:
— Тук при вас ли има говорещо куче? — попита собственикът на чантата председателя на клуба.
— При нас — отговори председателят и се изчерви, — ама кучето се оказа фалшиво. Дума не обелва. Оня е бил мошеник. Говорил е с корема си вместо него. Изгоряха ми паричките.
— Та–ака — каза замислено чантата, — пък аз, другарю, съм ви донесъл тук едно документче — уволняват ви като завеждащ клуба.
— Но защо? — ахна смаяният председател.
— Ами защото вместо да се занимавате с културна дейност, сте превърнали клуба на панаир.
Председателят наведе глава и пое документа.
Разказът на Макар Девушкин
Нашият живот, ако и да не е столичен, е все пак интересен, възлов живот, понеже при нас стават невероятен брой произшествия, едно от друго по–смайващи.
Имаше например такъв факт: нашият секретар на местния профкомитет Фитильов си купи нов шевиотен панталон на райета. За световен град, като да речем Москва, в това няма нищо чудно — там всеки има раиран панталон, но в нашия затънтен край това е забележителна покупка!
Съвсем естествено беше всеки да иска да види панталона на Фитильов. Само че Фитильов си знае работата и временно не разгласява за панталона. Но ето че съвсем неочаквано разлепват съобщение за общо събрание на всички до един членове на нашата гара. В дневния ред са включени въпроси като доклад на председателя на учрежденския профсъюз, доклад на УДР и като заключителен акорд — отчет на местния профкомитет, последван от избори, които са всъщност гвоздеят на всичко.
Освен това всички уверяваха, че на тържественото събрание нашият знаменит секретар Фитильов ще говори, облечен в новата придобивка. Поради това залата беше претъпкана до възможния предел на задушаване и Фитильов наистина се появи със страхотни ръбове, а панталонът беше наистина толкова добре ушит, че му седеше като чугунения панталон на паметника на поета Пушкин в Москва.