— Исплоатация на труда!…
— Много са ни люти момчетата — каза объркан членът на председателя — лошо!
— Ами сега какво да правим? — попита председателят.
— Ти гласувай — посъветва го членът, — та току–виж млъкнали.
— Гласувам, другари! — захленчи председателят.
— За кого? — гръмна залата.
— Ми то е ясно. Веднага да се омита!
— Кой?!
— Който е за — ръката!
— Точно обратното: да се пръждосва по дяволите!
— Кой бе?
— Майстор Федоренков!
— Аха!
— Кой е за това да го изключим?… Един, двама, трима… Вася, пиши…
Да се изключи за 15 гласа! — написа Вася.
— Ура! Изхвърлихме го — ликуваше залата.
— Потрудихме се, но пък очистихме профсъюза.
— А сега какво? — попита председателят члена.
— Ами закривай заседанието — отговори той, — и да вървят по дяволите!
— Обявявам за закрито! — извика с облекчение председателят.
— Правилно — отговори населението на Бахмутовка — време е да идем да хапнем.
Залата се разотиде с грохот. Вася се позамисли и написа:
Заседанието е закрито 7 часът.
— Браво, Вася — каза председателят и прибра протокола.
Забележка на „Гудок“:
За основа на фейлетона послужи копие от протокола от заседанието на членовете на профсъюза на гара Н.–Бахмутовка от 19 юни. Този протокол е връх на неразборията. Абсолютно неясно е как е могло да протича по такъв начин заседание, на което е присъствал член на Авдеевския учрежденски профсъюз.
Как училището се провали в преизподнята
Транспортен разказ на Макар Девушкин
— Това нищо не е! — възкликна известният московскобелоруско–балтийски железничар Девушкин, седнал в кръчмата с приятели. — Виж, на нашата гара Немчиновска стана едно произшествие — наистина страхотен номер беше.
Девушкин почука със сребърни двайсет копейки по мраморната масичка и на този звук се отзова препасан с бяла престилка член на профсъюза на трудещите се в сферата на общественото хранене. На лицето му играеше добродушна професионална усмивка.
— Донес ни, драги, още четири бирички — помоли го Макар Девушкин.
— Повече от две бири ни е забранено да сервираме — отговори със съжаление човекът от общественото хранене.
— Друже! — възкликна прочувствено Макар. — Малко ли неща са забранени, виж че я нагласи някак. — И Макар почука пак с монетата.
Келнерът въздъхна, погледна изкосо към надписа на стената:
Взимащият бакшиш е недостоен
да бъде член на нашия профсъюз
Отново въздъхна, изхвърча нанякъде и представи четири бири.
— Браво! — възкликна Макар, отпи от халбата и подхвана: — Вилата на бившия гражданин Сенет, знаете ли я?
— Не сме я чували — отговориха приятелите.
— Чудесна вила. С всички удобства. Та му национализираха, значи, вилата за основно училище. Понеже преди всичко е с много приятно местоположение: горичка, едно друго… нужник, разбира се. С една дума вила напълно пригодна за деветдесет ученика. Всичкото й наред, само водопровод няма! Такива ми ти работи…
— Може кладенец да се изкопае.
— Точно така — нищо работа. Да, ама заради кладенеца стана всичко и виличката отиде, та се не виде. Кладенецът беше досами стълбището, но миналата година се случи печално събитие — свлякоха му се изгнилите греди… Б, директорът на училището би тревога по всички инстанции на нашия апарат. Насам–натам… Писа и на началника на участъка: така и така, значи — трябва да се оправи. Началникът изпраща материали, работници. Специалисти по кладенците докараха. Те издялаха и сглобиха гредите за нула време, разбира се, подмениха старите и им оставаше, братлета, да свършат една нищо и никаква работа.
Е да, ама не: вместо веднага да си плюят на ръцете и да я свършат, те взели, че я оставили за напролет.
А напролет, като взе да се размразява земята, всичко се свлече в кладенеца, а той три и половина метра дълбок! Та сринаха се в кладенеца и пръстта, и новите греди. С една дума, всичко отиде по дяволите… И зейна, приятели, дълбок трап повече от половин метър широк, досами стената на училището.
Основите на училището помислиха, помислиха, пък взеха, че се напукаха и се понесоха подир гредите право в кладенеца. Всеки ден — нещо ново. Ф–р–ас! — разцепи се стена. Които били в училището, разбира се, кой накъдето види. Минаха още два дена и — сбогом, прощавай: цялото училище се намери в кладенеца. Дойдоха добри хора и какво да видят: стои си малко по–встрани нужник за деветдесет души, на вратата му табелка: „Основно училище“ и нищо друго — гола поляна.