— Налага се, приятелю! Не се тревожи: аз ще изтръгна нашите железничари от ноктите на пиянството и порока, каквото и да ми струва това! Аз непременно ще измисля нещо.
— Вас за тия работи ви бива — подмаза се секретарят, — понеже сте хитър.
— Ами да!
Като седна да мисли, председателят само за някакви си шестнайсет часа измисли нещо невероятно.
След няколко дена във всички изби, кръчми и тем подобни влажни заведения се появи обява:
Собственици, имайте предвид,
че железничарите са некредитоспособни.
Затова не им давайте нищо на вересия.
Ефектът беше наистина смайващ.
— Здравей.
— Здрасти — отговори навъсено собственикът.
— Бе ти к’во си се вкиснал? Я ни измъкни четири бирички.
— Нямам бирички.
— Как тъй нямаш? Да не си се чалнал?
— Не съм се чалнал. Покажи парите.
— Бе ти подиграваш ли се? Утре, като дадат заплатата, ще ти се издължа.
— А, не. Отде да знам дали изобщо вземаш заплата.
— Да не си мръднал?… Аз ли не вземам?! Абе ти не ме ли познаваш?
— Много добре си те зная. Ти не си кредитоспособен.
— Ей, ще те фрасна за тия думи по ухото…
— Не ми закачай ухото. Прочети обявата…
Железничарят я прочете и се вцепени…
— Една бира!
— Вие кой сте?
— Брей, не ме ли позна? Помощникът на началник–гарата.
— Е, значи бира няма.
— Как тъй няма, ами това в кошовете какво е?
— Рициново масло.
— Бе к’ви ги дрънкаш. Виж ги ония двамата, сръбнали са от твоето рициново и сега пеят.
— Да, ама те са други.
— Че какви са?
— Друга категория са. Те са дърводелци.
— Слушай, гадино недна! С какво право ще ни обиждаш нас, железничарите…
— Прочетете обявата.
— Здравей, Абраме. Донесох ти плат. Да ми ушиеш, приятелю, панталон.
— Ако дадеш парите предварително.
— Какви пари, бе? Нали си окачил обява: „За членове на профсъюза — най–широк кредит“.
— Не за членове като теб. За железничарите — среден пръст.
— За–а–що???
— Ами виж вашият председател каква обява е окачил по кръчметата…
— Манка, тичай до бакалницата, вземи газ на вересия… Какво има?
— Хи–хи. Не дават.
— Как тъй не дават?
— Ами на железничари, викат, не даваме. Щото те били неспособни…
— Федос Петрович, дай петачка до сряда, в събота ще ти я върна.
— Няма да ти дам…
— По каква причина отказваш на най–добрия си приятел?
— Не си кредитоспособен.
След две седмици из цялата територия на учрежденския профсъюз се носеше воят на железничарите. И кой знае как щеше да свърши всичко това, ако от профсъюза на жп линията не бяха пратили до учрежденския председател писмо:
Скъпи Амос Фьодорович! Разкарайте тия ваши обяви, по дяволите. Те не спират пиянството, а само тровят живота.
Амос Фьодорович се смути и свали обявите.
Сътрудник с маса или свинщина по профлиния
Разказ–снимка
Дунка долетя като ураган.
— Другарю Опишко–о–ов — виеше Дуня и стрелкаше с очи. — Къде е? Друга…
Откъм стълбището се чу басовита кашлица, другарят Опишков се изправи пред Дунка и си придръпна долните гащи.
— Що крещиш като шантава? — попита той и се прозя.
— Викат ви — обясни Дунка, — хем веднага да идете, чакат.
— Кои чакат? — осведоми се разтревожен Опишков.
— Събранието… Пълно е с народ, игла няма де да падне!…
Другарят Опишков се изплю от стълбището.
— Уф, по дяволите! Пък аз си рекох да не би… Кажи, че сега идвам.
— Чай ще пиеш ли? — попита съпругата.
— Какъв ти чай — забоботи Опишков, докато си обуваше панталона, — масата ме чака, дано хаир да не види дано… Мен тая маса ей до тука ми е дошла — потупа се по шията Опишков. — Какъв, по дяволите, й е зорът на пустата маса… — Гласът на Опишков напомняше далечен гръм на воденично колело… — Маса… Аз нямам време. А те работа си нямат…
Опишков си закопча дюкяна.
— Скоро ли ще се прибереш? — попита съпругата.
— Ами веднага — отговори Опишков и затрополи с ботушите по стълбата, — да не взема да си губя там времето… с оная маса…