И изчезна.
При появата на другаря Опишков през залата, побрала железничарската маса от трети участък на първи район, сякаш премина ветрец и се чу шепот:
— Дойде… Дойде… Началникът на участъка… виж…
Председателят на събранието стана да посрещне Опишков и нежно се усмихна.
— Много ми е приятно — каза той.
— Бръм… бръм… бръм… — загърмя в отговор Опишковият бас. — Какво има?
— Как какво? — каза почтително председателят. — Ами вашият доклад… Хе–хе.
— Док–лад ли? — изуми се Опишков. — Пред кого доклад?
— Как тъй пред кого? Пред тях. — И председателят махна с ръка към струпалата се в редовете потна маса.
— Вр… емее… бу… бу… — размърда се масата и се изсекна.
По лицето на Опишков широко се разля кисел израз и му покапа куртката.
— Нищо не разбирам — разкриви той уста, — защо е този доклад? Хъм… Нали докладвам ежедневно на началника на жп линията, защо да докладвам и на тия?…
Председателят пламна, а масата се размърда. В задните редици надигнаха глави.
— Не, не, много ви моля — замърмори председателят. — На началника на линията си е редно, но и сега, прощавайте за израза, също е редно, та бъдете така добър…
— Гър… Гър… — забоботи Опишков и седна на един стол. — Е, добре де.
В залата се изсекнаха за последен път.
— Ти–хо! — каза председателят.
— Хъм — почна Опишков. — Ами значи… бе какво има да казвам… Ами готови са три версти спирачен път.
(В залата гробно мълчание.)
— Тъй де — продължи Опишков — и хиляда броя траверси сменихме.
(Мълчание.)
— Ами — продължи Опишков — и трева плевихме.
(Мълчание.)
— Да де — продължи Опишков, — и туй, как беше, да де, нали подбивахме жп линията.
Тъничко гласче наруши мълчанието:
— Виж го ти само с какъв зор докладва. Иде ти да ревнеш!
(И пак тишина.)
— Е? — попита плахо председателят.
— Какво „е“? — тросна се явно ядосан Опишков.
— А колко е струвало всичко това и изобщо, да прощавате, но в какви срокове, както се казва и прочее… И прочее…
— Това не успях да го подготвя — заяви Опишков с глас от преизподнята.
— В такъв случай, ще прощавате, но трябваше да ни предупредите… нали ви помолихме, ще прощавате.
Търпението на Опишков се изчерпа и лицето му придоби цвета на фуражката на началник–гарата.
— Аз — ревна Опишков — не съм ви подчинен!…
(В залата гробна тишина.)
— Бе я вървете на майната си!… До гуша ми дойдохте и не желая да разговарям повече с вас — изтърси Опишков, нахлупи си калпака, стана и излезе.
Гробното мълчание трая три минути.
— Глей ти тя каква стана! — изписука някой.
— Докладва ни, няма що!
— Обидихме Опишков…
— А туй неговото малка свинщина ли беше?
— Той, значи, плюе на нас, така ли?!
Председателят седеше като попарен и размахваше звънчето. Нечий рабкоровски глас надделя над гълчавата и звънна.
— Абе ще го изографисам аз в „Гудок“. Те ще му покажат къде зимуват раците! Да не посмее и друг път да плюе на масата!
Три копейки
Старши стрелочникът на гара Орехово дойде да си вземе заплатата.
Касиерът изщрака със сметалото и му каза така:
— Заплатата ви е двайсет и пет рубли и осемдесет копейки. — (щрак.)
За кредит в транспортната потребителска кооперация дължите дванайсет рубли и петдесет копейки. — (щрак.)
За „Гудок“ — шейсет и пет копейки. — (щрак.)
Вересия в „Московски шивач“ — дванайсет рубли и петдесет копейки.
За училището — дванайсет копейки.
И тъй, полага ви се да вземете… — (щрак! щрак!)
Т р и к о п е й к и.
За–по–вя–дай–те.
Стрелочникът се олюля, но не падна, защото зад него вече имаше опашка.
— Вие пък какво искате? — обърна се стрелочникът.
— Аз съм от Международната организация за подкрепа на борците на революцията — каза първият.
— Аз съм приятел на децата — каза вторият.
— Аз — касата за взаимопомощ — третият.
— Аз — профсъюзът — четвъртият.
— Аз — от Доброволното дружество за съдействие на химическата индустрия — петият.
— Аз — от Доброволното дружество за съдействие на флота — шестият.