— Не искам! — изкрещя Бутон.
— Добре де, разбрах, че сте инат. На такъв ако щеш до утре му наливай в главата. Та ще ви помоля да не отнемате времето на зает човек.
— Дажба, ако обичате.
— Не!
— На какво основание?
— Не ви се полага.
— А на Птюхин защо сте му дали?
— Птюхин е по–горен от теб, той е женен!
— Значи аз без дажби да си умра от глад?
— Както обичате, младежо.
— Бе то как излиза — измърмори Бутон и пребледня. — Трябва или да умра от глад, или да си загубя скъпоценната свобода?!
— Я не ми викайте.
— Хайде, женете ме! — разкрещя се истерично Бутон. — Водете ме в гражданското, изяжте ме с каша! — И взе да си къса ризата.
— Разсилния! Викни Варенка! Другарят Бутон ще й прави предложение на ръката и сърцето.
— Ама той що буйства? — попита разсилният.
— Полудя от радост. Промяна на живота в държавно учреждение.
Със спойката, та по черепа
За основа на фейлетона е взето истинско произшествие, описано от рабкор № 742.
Едно от селата на Червения, на Фастовския район в Киевска област, дочака най–сетне голяма радост. Лично представителят на районния изпълнителен комитет Сергеев, същият и заместник–председател на местния комитет, освен това и началник на охраната на труда на гара Фастов, пристигна да прави спойка със селячеството.
Сякаш по радиото се пръсна вестта, че на еди–коя си дата Сергеев ще се обърне с лице към селото.
Селяните тръгнаха на тумби към дома–читалня. Дори шейсетгодишният дядо Омежо (по професия среднях), се въоръжи с тояжката си и се довлече на общото събрание.
В читалнята нямаше игла къде да падне, дядото се завря в един ъгъл, сви ухо на тръба и се приготви да възприема спойката.
На подиума гостът пееше като славей в градина. Партийната програма се ронеше от устата му на големи парчета, като от човек, който дълго я е нагъвал, но изобщо не я е смлял.
Селяците виждаха енергичната ръка, пъхната в разреза на куртката, и чуваха думите:
— Повече внимание на селото… Мелиорации… Производителност… Посевната кампания… среднякът и беднякът… задружни усилия… ние за вас… вие за нас… семе за посеврайонът… го гарантира, другари… семена назаем… Народният комисариат по земеделието… движението на цените… Народният комисариат по просветата… трактори… кооперация… облигации…
В читалнята пърхаха тихи въздишки. Докладът се лееше като река. Докладчикът бавно се обръщаше в профил, докато най–сетне се обърна с лице към селото. Първият предмет, който му се хвърли в очи в това село, беше огромното сбръчкано ухо на дядо Омелко — същинска грамофонна фуния. На лицето на дядото беше изписана усилна мисъл.
Всичко на този свят има край, свърши и докладът. След ръкоплясканията се възцари няколкоминутно напрегнато мълчание. Най–сетне председателстващият събранието стана и попита:
— Някой да има въпроси към докладчика?
Докладчикът се озърна гордо: на този свят няма въпрос, на който да не мога да отговоря!
И тогава се случи драмата. Тояжката изтрополя, дядо Омелко стана и каза:
— Ша помоля, другари, другарят спояващ простичко да ни разкаже доклада си, щото аз нищичко не разбрах.
След като извърши такава непристойност, дядото си седна на мястото. Настана мъртва тишина и всички видяха как Сергеев целият пламна.
— Тоя пък индивид кой е? — прозвуча металният му глас.
Дядото се докачи.
— Аз не съм индюид… Аз съм дядо Омелко.
— Член ли е на комитета на безимотните? — обърна се Сергеев към председателя.
— Не, не е член — отговори притеснено председателят.
— Та–а–ка! — възкликна хищно Сергеев, — значи е кулак?!
Събранието пребледня.
— Ами изхвърлете го тогава! — ревна изведнъж Сергеев и като изпадна в изстъпление и забрава, се обърна към селото не с лице, а със съвсем противоположно място.
Събранието замря. Никой не вдигна ръка срещу престарелия дядо и кой знае как щеше да свърши всичко, ако секретарят на селсъвета Игнат не беше спасил докладчика. Секретарят налетя като ястреб на дядото, нарече го „кучи дядо“, повлече го за яката и го изхвърли от читалнята.
Ако ви изхвърлят от тържествено събрание, нищо чудно, че ще протестирате. Дядото забиваше крака в пода и мърмореше: