— Шейсет години живея на тоя свят и не знаех, че съм кулак… освен това много ви благодаря за спойката!
— Слушай — пуфтеше Игнат, — ще ти дам аз на теб едни разговорчета. Хубаво ще ми поприказваш. Ще ти докажа какъв си елемент.
Игнат имаше оригинален начин да доказва. Или по–точно: щом извлече дядото на двора, така го халоса по тила с нещо много тежко, та на дядото му се стори, че обедното слънце угасна и на небето изгряха звезди.
Не се знае с какво беше доказвал Игнат на дядото. Според последния (а той го знаеше най–добре), било с нещо гумено.
С това на спойката с дядо Омелко беше сложен край.
Впрочем не съвсем, защото след спояването дядото оглуша с едното ухо.
Вижте какво, другарю Сергеев. Ще си позволя да ви дам два съвета (те се отнасят и за Игнат). Първият — осведомете се за здравето на дядото.
И вторият: спойката си е спойка, но да се осакатяват селяните все пак не е редно.
В противен случай вместо спойка ще има неприятности.
За всички.
И по–точно за вас.
Опашка с угризения
Пред сградата на Московското управление за углавни престъпления имаше опашка.
— Ох, ох, ох, майчице! Чакаш, чакаш…
— Няма как. Вие, позволете да попитам, счетоводител ли сте?
— Не, аз съм касиер.
— Да се арестувате ли сте дошли?
— Ами естествено!
— Похвално! А с колко, позволете да попитам, сте вътре?
— С триста десетачки.
— Дребна работа, младежо. Година. Но като се вземе предвид чистосърдечното разкаяние, пък и октомври наближава. Ех, ще полежите общо взето три месеца и ще се върнете под сянката на келепира.
— Наистина? Направо ме успокоихте. Толкова се бях отчаял. Отивам снощи при един адвокат за съвет, а той като взе да ме плаши, членът е такъв, рече, че с по–малко от две години строг тъмничен няма да се отървете.
— Само лъжат, младежо. Повярвайте на опитен човек. Извинете, ама закъде сте се забързаш, я хайде на опашката!
— Граждани, пуснете ме да мина. Злоупотребих с държавни пари! Мъчи ме съвестта…
— Тя всички ни мъчи, драги, не сте само вие.
— Аз — боботеше нечий бас — пропих държавната лавка на Московската селска промишленост.
— Бива си те. Е, ще видиш сега дявола по пладне, ще те затрият, раба божий.
— Нищо подобно. Ами ако съм неграмотен? И недоразвит? А наследствените социални условия? А? Ами неосъждан? А това, че съм алкохолик?
— Че как тъй са доверили напитките на алкохолик?
— Аз нали туй им казвах…
— Вие какво обичате?
— Аз, гражданино милиционерски началник, изтерзан от угризенията на съвестта…
— Ще прощавате, ама как тъй ще пререждате, и аз съм изтерзан…
— Моля, моля, аз от десет часа съм зачакал да се арестувам.
— Говорете кратко, презиме, учреждение и колко.
— Фиолетов ми е името, Миша. Изтерзан от угризения…
— Колко?
— В Махротръст — двеста десетачки.
— Сидорчук, приеми гражданина Фиолетов.
— Може ли да си взема четката за зъби?
— Можете. Вие колко?
— Седем души.
— Семейство?
— Тъй вярно.
— Колко взехте?
— В пари двеста, вехто дамско палто, часовник, свещници.
— Нещо не ви разбирам, палтото на учреждението ли беше?
— Защо? Ние с учреждения не се занимаваме. Частно семейство на Штипелман.
— Вие ли сте Штипелман?
— Съвсем не.
— Тогава какво общо има тук Штипелман?
— Това, че го убихме. Нали докладвах: седем души — жената, пет дечица и бабата.
— Сидорчук, Махрушин, вземете мерки срещу рецидив.
— Ама как тъй ще му давате предимство?
— Граждани, проявете съзнателност, той е убиец.
— Какво като е убиец? Върло важно! Аз може цяло учреждение да съм вдигнал във въздуха.
— Безобразие. Бюрокрация. Ще се оплачем.
Двуликият Наг
На гара Фастов началник–гарата издаде заповед нито един служащ да не изпраща кореспонденции във вестниците, преди той да ги е прегледал. Но когато пристигналият кореспондент разбра за това, заповяда да заключат тетрадката със заповедите.
— Поканих ви, другари — подхвана Наг, за да ви съобщя една гадост: бях осведомен, че мнозина от вас пишат във вестниците.