Това беше първият случай в живота на нашия председател, когато той съжали за думите си. На него лично, на шофьора и на Дускиния мъж им се наложи да обезоръжават Васил Иванич, при което той си поряза ръката (след думите на председателя Васил Иванич се въоръжил с кухненски нож — да коли Катерина Ивановна. „Е, ще види тя!“).
След като заключи Катерина Ивановна в килера на Павловна, председателят заубеждава Иванич, че Катерина Ивановна е избягала и Васил Иванич заспа с думите:
— Добре де. Утре ще я заколя. Тя от ръцете ми няма да избяга.
Председателят си тръгна с думите:
— Ама и самогонът на тая Сидоровна си го бива! Същински звяр.
В три часа през нощта се появи Иван Сидорич. Публично заявявам: ако бях мъж, а не дрипа, разбира се, че щях да изхвърля Иван Сидорич от стаята си. Но мен ме е страх от него. След председателя той е най–силното лице в управлението. Може и да не успее да ме изсели (а, дявол знае, може и да успее!), но да ми отрови живота, за него е повече от лесно. А за мен това е най–ужасното. Ако ми тровят живота, аз не мога да пиша фейлетони, а ако не пиша фейлетони, ще настъпи финансов крах.
— Здр–р–ав… гражданино журн… лист — каза Иван Сидорич, като се олюляваше сякаш тревичка на вятъра. — Идвам при вас.
— Много ми е приятно.
— Аз за есперантото…
— ?
— Да ми напи… дописка… статия… Желая да основа дружество… Така да се напише. Иван Сидорич, есперантист, желае, значи…
И Сидорич заговори изведнъж на есперанто (впрочем ужасно гаден език).
Не зная какво е прочел есперантистът в погледа ми, но той изведнъж се сви, странните му спънати думи, нещо като смесица от латино–руски, взеха да секват и Иван Сидорич премина на общодостъпен език.
— Впрочем… прощав… айте… аз утре.
— Заповядайте — отговорих мило, отвеждайки Иван Сидорич към вратата (той искаше, кой знае защо, да излезе през стената).
— Не можа ли да го изпъдиш? — попита ме, след като той излезе, жена ми.
— Не, миличко, не може.
Сутринта, в девет, празникът започна с моряшки танц, изпълнен от Василий Иванович на акордеон (танцуваше Екатерина Ивановна) и с обърната към мен реч на кьоркютук пияния Анушкин Миша. От свое лице и от лицето на неизвестни за мен граждани Миша ми изрази уважението си. В десет дойде младшият портиер (леко пийнал), в десет и двайсет старшият (мъртво пиян), в десет и двайсет и пет парнаджията (в ужасно състояние). Мълча и мълчаливо си тръгна. Петте милиона, които му дадох, ги загуби още тук, в коридора.
По пладне Сидоровна нахално не доляла с три пръста четвъртинката на Василий Иванович. Той взел празното шише, отишъл където трябва и заявил:
— Самогон продават. Желая да ги арестувате.
— Ти да не бъркаш нещо? — попитали го мрачно където трябва. — Според нашите сведения във вашия квартал самогон няма.
— Няма ли? — усмихнал се горчиво Василий Иванович. — Думите ви са даже много забележителни.
— Ами ей тъй — няма. И ако имаше самогон, ти как тъй си останал трезвен? Я върви по–добре да се наспиш. Утре ще подадеш заявление за ония със самогона.
— Та–ака… ясно — казал със смаяна усмивка Василий Иванич. — Значи няма кой да ги заптиса? Нека си мерят ексик. А на въпроса защо съм трезвен — ами помиришете шишето.
Шишето се оказало с „ясно изразена миризма на фузелови масла“.
— Води ни! — казали тогава на Василий Иванович. И той ги завел.
Щом се събудил, Василий Иванович казал на Катерина Ивановна:
— Изтичай при Сидоровна за четвъртинка.
— Опомни се, душо окаяна — отговорила Катерина Ивановна. — На Сидоровна й пуснаха кепенците.
— Ами? Че как са я надушили? — учудил се Василий Иванович.
Аз ликувах. Но не задълго. След половин час Катерина Ивановна се появи с пълно шише. Оказа се, че у Макеич, през две къщи от Сидоровна, бликнало ново изворче. В седем часа вечерта изтръгнах Наташа от ръцете на нейния съпруг, хлебаря Володя („Да не си посмял да я биеш!“ „Жената си е моя“ и т.н.)
В осем часа вечерта, когато гръмна весела моряшка музика и Анушка затанцува, жена ми стана от канапето и каза:
— Не издържам повече. Каквото искаш прави, но трябва да се махнем оттук.
— Душко — отговорих отчаян, — какво мога да направя? Не мога да наема стая. Тя струва двайсет милиарда, а аз получавам четири. Докато не допиша романа, не можем на нищо да се надяваме. Търпи.
— Не ми е за мен — отговори жена ми. — Но ти никога няма да завършиш романа. Никога. Животът е безнадежден. Ще глътна морфин.