Ако вашите деца не спрат да препускат,
ще им откъсна ушите из корен! Иванов седми.
На релсите, след семафора, бяха окачени червени сигнали и надписи:
Не свири!
Скорост шест версти в нас!
Влаковете влизаха крадешком в гарата с тихо съскане на спирачките, а в кухните на вагон–ресторантите гасяха огъня. Охраната минаваше през влака и предупреждаваше:
— Граждани, милички, угасете си цигарките. На тая гара държат динамит.
— Ще ти дам аз едно кашляне — (шепнешком), — ще видиш ти едно кашляне.
— Много съм настинал, Сидор Иванович.
— Ще видиш ти една настинка. Боботи като в бъчва! Ти ще се накашляш, а мен цялата гара ще ми хвръкне във въздуха.
— Голяма беля е тоя динамит, Сидор Иванич.
— А ти недей да тропаш с ботушите и белята няма да стане.
— Вие къде го държите, Сидор Иванич? — попита един току–що пристигнал.
— Вкъщи, в гостната. Увихме го в мокра кърпа и под канапето.
— Все едно че е тютюн?
— Хубав тютюн, няма що. Кучешка каторга е това, а не живот. Наложи се да пратя дечицата при леля. Те, ангелчетата, се зарадваха. Заподскачаха: „Татко донесе динамит, татко донесе динамит…“ Напердаших ги, дяволите недни, и ги пратих да погостуват.
— Тъй де, колко му е да стане беля!
— Там е работата я. Наложи се дежурства да даваме. Денем жената го пази с винтовка, вечер — готвачката, нощем — аз.
— Да бяхте го изпратили нанякъде.
— Опитах. Лично го опаковах. Запечатах го. Нося го на гарата в багажното отделение. А кантарджията ме пита: „Сидор Иванович, какво носите в пакета?“ Отговарям му: „Ами нищо работа — рекох, — не обръщай внимание, това са осемнайсет фунта динамит. Изпращам ги в Омск“. А той, представяте ли си, заряза багажното, прехвърли се през прозореца и избяга. Дим да го няма.
— Ама че история!
— Мъка! Опитвах се на друга жп линия да го подаря. Написах им бележка. Така и така, значи: Изпращам ви, скъпи съседе от Самаро–Златоустовския жп участък, подарък, 18 фунта динамит. Ползвайте си го както обичате. Обичащ те, Омски жп участък.
— Ами те?
Сидор Иванич порови в джоба си и извади телеграма:
Адрес 105. Бе я вървете по дяволите. Точка.
Сидор Иванич наведе унило глава и въздъхна.
— Сидор Иванич, знаете ли какво — посъветва го пристигналият, — защо не се опитате да го подарите на Червената армия?
Сидор Иванич живна:
— Виж, това е идея. Как не се сетих.
Вечерта в службата съчиниха послание със следното съдържание:
Дълбокоуважаеми др. Фрунзе, като израз на любов към Червената армия, изпращаме 18 фунта динамит. С уважение, Омски участък на жп линията.
Имаше и послепис:
Молим само да пратите ваш човек, опитен военен, да го вземе, понеже от нашите хора никой не ще да го откара.
Отговор от другаря Фрунзе още няма.
Сантиментален водолей
За основа на фейлетона е взет реално съществуващ документ, съчинен на сточна гара Воронеж–Югоизток, който ни бе съобщен от рабкор 1011.
Иван Иванич, началникът на сточната гара, влезе в кабинета си, грижливо си събу галошите, сложи ги в ъгъла и седна зад бюрото си.
В този миг окото му забеляза на масата служебен документ. Началникът го разгърна, прочете го и тутакси се разрида от радост.
— Оцениха началника… Спомниха си за мен… — мърмореше той.
Той позвъни.
— Извикай Сидор Сидорич, помощника ми — заповяда на разсилния.
— Сидор Сидорич, вървете при Иван Иванич — каза разсилният на помощника.
— Те к’во правят? — попита помощникът.
— Те ридаят — обясни разсилният.
— От к’ъв дявол ридае?
— Не мога да знам.
— Да го вземат дяволите макар — боботеше помощникът, тръгнал по коридора към кабинета, — миг спокойствие няма с него. Ту се смее, ту ридае, ту някакви документи съставя. Измъчи ме с тия документи, проклетникът.
— Какво ще заповядате, Иван Иванич? — попита той сладко, влизайки в кабинета.
— Гълъбче — каза през пелена от дъжд началникът, — нечакана радост ме сполетя. — И водата шурна от началника като из чешма. — Получих ново назначение. Значи ненапразно съм служил за благото на социалистическото отечество… На църквата и отечеството за уте… Пфу, какви ги дрънкам! С една дума назначават ме. Напускам ви…