Та така странно става всичко при нас в провинцията. В Москва къщата със сигурност нямаше да изгори.
В нашето славно Благодатско учреждение си имаме изключителен секретар. Ние високо го ценим, още повече, че той скоро ще ни напусне.
То мястото на човек като него, разбира се, не е в Благодатск, а в Москва или, в краен случай, в Ленинград. Още повече, че той твърди как имал връзки.
Над бюрото си секретарят ни беше окачил изреченията: „Ръкостисканията пренасят зарази“, „Ако си дошъл при зает човек, не му пречи“, „За външни лица разговорите по телефона строго забранени“, освен това се беше оградил с решетка като тази около паметника на Карл Либкнехт, с което се беше откъснал окончателно от масите.
Който и да отвори уста през решетката, той му казва само една дума: „По–кратко!“ По–кратко, та по–кратко. Като гарван на клон грачи.
Един прекрасен ден пред решетката застанал младеж. Много добре облечен, палтото му с реглан ръкав. Червенокос. Мустачки. Папийонка. Взел стол и седнал. Секретарят напъдил с грак всички от решетката и го пита:
— Вие какво ще обичате? По–кратко!
Отговаря му:
— Няма нищо, другарю, зает сте, аз ще почакам.
Гласът му великолепен, интелигентен.
Онзи свъсва вежди и го подканва:
— Няма нищо, казвайте. По–кратко.
Отговаря му:
— Вижте какво, другарю, назначен съм при вас.
— Как се казвате? — вдигнал вежди нашият.
А онзи:
— Луначарски. — Младежът се изкашлял скромно и повторил много учтиво: — Луначарски.
Нашичкият отворил кошарката и го поканил:
— Заповядайте вътре — (вече няма „по–кратко“). — Моля да ме извините — (забележете: моли за извинение) — и пита: — Да не би да сте роднина на Анатолий Василиевич?
Онзи:
— Това няма никакво значение. Негов брат съм.
Хубаво „няма значение“! Решетката веднага отишла по дяволите. Стол.
— Пушите ли? Седнете! Позволете да ви попитам, а на каква длъжност?
Онзи:
— Като завеждащ.
Чудесно!
Нашият завеждащ тъкмо бил извикан в Москва да даде обяснение за парната мелница и вече знаехме, че ще дойде друг.
Какво станало със секретаря и с всички останали, чак ми е трудно да опиша — изпаднали в див възторг. Оказало се, че докато пътувал насам, на Дмитрий Василиевич му откраднали всички документи, а във влака, вече близо до Красноземск, му свили и парите, та той пристигнал в нашия Благодатск с каруца, караща манифактура. Но най–интересното било, че му откраднали и куфара с бельото. Всички събрали се били във възторг, че могат да помогнат.
Ето и списъка на нашите кариеристи:
1) Секретарят дал засмяно 8 десетачки.
2) Касиерът — 3 десетачки.
3) Завеждащият личен състав — 2 десетачки, сапун, пешкир, чаршаф и бръснач (оня не му го върнал).
4) Счетоводителят — 42 рубли и три пакета цигари „Посланически“.
5) Освен това на брата на Луначарски му дали срещу заплатата 50 рубли аванс.
След което го повели да се запознава с учрежденията и да приема работата. Оказал се ужасно възпитан, приел всички заявления и на всяко написал: „Да се удовлетвори.“
Секретарят станал същинска фурия, вече не ходел, а летял като перце. Предлагал да телеграфират веднага в Москва относно документите, но столичният гост измислил нещо по–добро. „Аз — казал — и без туй ще тръгна веднага да инспектирам околията и ще стигна чак в Красноземск, а оттам лично ще уредя всичко по пряката телефонна линия“.
Всички се смаяли от невероятната му експедитивност и енергия. В Благодатск имаме само един автомобил и Дмитрий Василиевич заминал с него за пряката линия (преди което секретарят му дал одеяло, два фунта салам, бял хляб, а като изненада сложил и бутилка силна английска водка).
До Красноземск с кола са три часа път. Е, да речем, че ще остане на пряката линия час, за връщане ги сложи още три часа. Колата се върнала в единайсет часа вечерта, шофьорът бил пиян и рекъл, че Дмитрий Василиевич останал да пренощува при тамошния председател и наредил да му пратят колата утре за три часа следобед. На другия ден пратили колата. Пристигнала тя — Дмитрий Василиевич го няма. Никой не можел да разбере какво става. Секретарят веднага лично — хоп в колата и в Красноземск. Връща се на лугата сутрин като тъмен облак и никого не гледа в очите. Ние нищичко не разбираме. Счетоводителят се усети за четирийсет и двете си рубли и пита с треперещ глас: