— Ами Дмитрий Василиевич къде е? Да не се е разболял?
А нашият само прехапа устна и:
— Другарю Прокундин, ос–та–ве–те ме на мира. Затръшна вратата и си тръгна.
Ние при шофьора. Оня се хили. Абе магия и половина! Никакъв Дмитрий Василиевич не е нощувал при председателя. Секретарят попитал дали Луначарски е разговарял по пряката линия, та тамошните хора направо решили, че се е побъркал. Секретарят даже изтичал до гарата, попитал дали не са виждали младеж с одеяло. Видели го, рекли му, в бързия влак. Само вратовръзката му не била като описаната.
Направо се ужасихме. Същинска магия. Сякаш в града ни е идвал призрак.
После касиерът попита изведнъж шофьора:
— Вратовръзката да е била зелена?
— Ми да.
А касиерът изведнъж изтърси:
— Признавам си, аз, магаре с магаре, освен трите десетачки и копринена връзка му дадох назаем.
Чак тогава всички ахнахме и се сетихме, че е самозванец.
Оня беше глобил с 222 рубли нашите подлизурковци. Без да се смятат вещите и почерпките. Та на ти сега едно „по–кратко“.
Ваш кореспондент Капорцев.
Чуден е Днепър при хубаво време, но още по–чуден е прочутият ни профдеец на XX век Исидор Ванкин, дето се лепна като смокинов лист за нашия работнически клуб.
Нито една идиотщина в нашия живот не минава без намесата на Ванкин.
Откровено казано, все се надявахме, че ще го приберат в центъра, но да се държи Ванкин в центъра е, разбира се, невъзможно.
Но ето че се случи събитие. Един прекрасен ден две работнички от нашия завод, Маря и Даря, родиха едновременно — и двете момиченца, — само дето това на Маря беше червенокосичко, а това на Даря — обикновено. Чудесно! Нашият председател на профкомитета е много енергичен човек, та решихме да направим гражданско кръщене и на двете.
Ех, ясно и очевидно: без Ванкин няма да мине. Той се явил начаса и предложил на щастливите майки имена за техните мъничета: Барикада и Бебелина. Тъй че първата ставала Барикада Анемподистовна, а втората просто Бебелина Иванна, но и двете майки се отказали с плач и дори искали да си вземат отрочетата обратно.
Тогава Ванка ги сменил с други две имена: Месалина и Пестелина, добре че председателят на заводския профкомитет успял да го сложи на място, като обяснил, че име Месалина няма, а така е озаглавен филм.
Най–сетне Ванкин се видя на тясно. Той се кротна, а ние измислихме с обединени усилия две красиви имена: Роза и Клара.
— Кръщенето ще стане бонбон — обеща нашият председател, потривайки мазолести ръце, — дано само Ванкин да не изпорти нещо.
В клуба на името на др. Луначарски пълно с хора, игла няма къде да падне, всички лампи светят, лозунгите сияят. Щастливите майки седят на сцената с повитите бебета и радостно ги дундуркат.
Обявиха имената и председателят предложи, който желае да вземе думата. Изтъпани се, разбира се, нашият хубавец Ванкин. И заяви:
— Предвид на това и като се вземе под внимание, скъпи другари, че на нашите трудови бебета дадохме имената Роза и Клара, предлагам да почетем с траурен марш паметта на скъпите ни борци. Музика, свири!
Нашият диригент и завеждащ музикалната секция подхвана гръмко „Вий жертва паднахте“. Всички станаха, ужасно объркани, а в това време околността се огласи от плача на Даря, майка № 2, понеже нейното бебе Розичка се беше поминало в ръцете й.
Една картина беше, думи нямам! Първата майка каза на Ванкин само:
— Благодаря ти, негоднико! — И се втурна с бебето си при попа, който кръстил детенцето не Клара, а в чест на майката просто Мария.
Останалият женски елемент направи на Ванкин такова кръщене, че той едва успя да избяга през задната врата на клуба.
Нашата изтъкната лекарка Ол. Мих. Динамит напразно се мъчеше да обясни на събралите се, че момиченцето е починало от неизлечима на неговата възраст болест на червата, то вече било вдишало температура 39 градуса и щяло да си умре, каквото и име да му сложат, но хората изобщо не я слушаха. Всички се разотидоха, убедени, че Ванкин направо е удушил момиченцето с траурния марш.