Устните на Хестър се разтрепериха, после се отърси от мъката и каза:
— Ох, Хана, знам, че е грях, но как иначе да и помогна, не мога да се боря с мъката и самотата в очите и.
— Няма значение, лъжа си е и Бог ще те държи отговорна за нея.
— Ох, знам това, знам това! — Изплака Хестър, чупейки ръце. — Но дори и сега да беше, пак щях да сторя същото. Знам!
— Тогава аз ще го направя!
Хестър падна в краката на сестра си, плачейки и умолявайки:
— Недей, Хана, недей — това ще я убие!
— Аз все още говоря само истината.
На сутринта тя занесе ужасната вест на майката. Когато се завърна от мисията, Хестър седеше и чакаше треперейки в хола. Промълви:
— Ох, как го възприе, как…тази бедна, объркана майка.
Очите на Хана плуваха в сълзи. Каза:
— Бог да ми прости! Казах и, че детето е добре.
Хестър я прегърна с „Бог да те поживи“!
След това, те най-сетне узнаха границите а силата си и приеха съдбата си. Те капитулираха и се самообвиняваха мислено за мекотата си в ситуацията. Ежедневно щяха да повтарят тази сутрешна лъжа и щяха да изкупват греха си с молитва, но не измолвайки забрава и прошка, а желаейки само Господ да разбере слабостта на душите им, не можеха ни да се скрият, ни да се извинят.
Всеки ден бедното дете ставаше все по-зле и по-зле, но те лъжеха майка му и се радваха на усмивката и.
Първом, момичето беше достатъчно силно, за да държи молив и пишеше дълги, трогателни, изпълнени с обич писма на майка си, чрез които прикриваше болестта си и които майката четеше и препрочиташе със сълзи от благодарност и обич, целуваше ги отново и отново и ги пазеше като драгоценност под възглавницата.
После дойде денят, в който малката падна, ръката и стана твърде слаба, умът-размътен, езикът-безсмислен. Беше тъжна дилема за бедните и лели. Нямаше писма, изпълнени с любов, за майката. Не знаеха какво да сторят. Хестър се опита да измисли правдоподобно обяснение, но не можа, съмнение се изписа по майчиното лице, после тревога. Хестър го забеляза, разпозна зараждащата се опасност и видя настъпващия провал. Каза тихо и ведро:
— Мисля, че няма да ти хареса да го научиш, но Хелън спи в Слоунс. Има малко парти и въпреки, че не искаше да ходи, ти си толкова болна и ние я принудихме, тя е толкова млада и има нужда да изживее миговете на младостта си, помислихме че и ти ще се съгласиш. Знам, че ще пише, веднага след като се върне.
— Колко сте добри, колко сте мили към нас двете! Да одобря ли? Но, защо, аз ви благодаря от сърце! Моето бедно сладко заточениче! Кажете и, че искам за нея толкова удоволствия, колкото може, не искам да я заробя, изведнъж! Само ви моля, нека пази здравето си! Не я оставяйте да страда, моля ви! Колко съм ви благодарна, че сте и позволили да излезе за малко, да се махне от тази инфекция, какъв голям риск поема тя тук, скъпа лельо Хестър! Помислете как би изглеждало нежното и личице, цялото в пъпки и треска! Няма да мога да го преживея! Пазете я! Пазете младостта и! Ех, не мога да я видя сега, нежното ми създание, с тези големи сини, честни очи, толкова сладко и чаровно… Тя е по-красива от всякога, нали, лельо Хестър?
— О, по-красива, по-бляскава и по-чаровна от всякога, ако това е въобще възможно! — Хестър се обърна, тромаво посегна към шишенцата с лекарствата, в опит да скрие мъката и греха си.
V
След малко и двете лели отидоха в стаята на Хелън. Търпеливо и настойчиво, със старите си ръце, те се опитаха да подправят част от писмата и. Правеха грешка след грешка, но ставаха все по-добри с времето. Жалостта, хумора на ситуацията, нямаха място тук, те не ги виждаха. От време на време сълзите им падаха по писмата и ги зацапваха, понякога някоя неудачна дума се прокрадваше и разваляше цялото писмо, но най-накрая Хана написа една бележка, достатъчно добра имитация наистина, дори и за подозрителното око, изпълнена с мили фрази и сладки обръщения, толкова познати на детето още от детската стая. Занесе я на майката, която я пое с алчността на любяща майка, целуна я и се зачете в грижливо подбраните думи, прочете я бавно няколко пъти, като задържа вниманието си на последния параграф:
„О, сладка мамо, ако можех поне да те видя, да целуна очите ти, да ме прегърнеш! Надявам се да не те безпокоя! Оправяй се скоро! Всички са толкова добри към мен, но аз съм толкова самотна без теб, скъпа мамо!“
— О, милото ми дете, сега вече знам как се чувства! Тя не може да е напълно щастлива без мен и аз, о аз живея в очите и! Кажете и, че може да прави, каквото желае и лельо, кажете и че не мога да чуя пияното и гласа и, когато пее! Бог знае, колко искам! Никой друг не знае, колко е сладък гласа и за мен и колко ох…не е възможно да затихне! Защо плачеш?