Бе сивкав следобед в края на февруари. Времето беше тихо, почти топло, един от онези влажни измамливи пролетни дни, които насила изтръгват първите пъпки на растенията, за да ги предадат на мартенските мразове, и които карат все още навлечените хора да се задъхват от горещина. Зад тях смътно се очертаваше само моравият силует на Мои Сен Мишел — една продълговата камбанария върху заоблен хълм. Само мочурищата блестяха сред тинестите води, тези мътни приточни води, които се стичаха отвсякъде. Докато тръскаше мрежите, които пръскаха в лицето и врата му неприятен дъжд, на Андре му се стори, че на двайсет крачки вдясно става някакво необичайно раздвижване — подобно потръпването на водата над гмуркач, устремен към повърхността. Миг след туй звънък удар от опашка изпляска по повърхността. Озовала се отново пред преграда, голямата риба проявяваше нетърпеливото си разочарование. С разтуптяно сърце Андре тръгна предпазливо към нея. Трябваше да застане над животното, без да прави вълни, без то да го усети — да го нападне отзад… Придвижването по прага, сега, когато вървеше срещу течението, го заслепяваше, причиняваше му нещо като световъртеж. Въпреки това той не изпускаше от очи мястото, където рибата бе скочила. Приготвил ракетата, той напредваше предпазливо и тъкмо щеше да повика за подкрепление, когато чу да викат него самия:
— Е-е-е-ее!
И Биар бащата, на другия край на преградата, нещо бързаше, размахваше енергично ръце. Отначало Андре помисли, че е хванал още една сьомга, но старият рибар, напротив, се отдалечаваше от коловете, а двамата други, и те като него бързо изоставиха лова. Доше беше вече на сухия пясък извън водата и викаше:
— Побързайте, мъглата!
Андре погледна и се учуди, че нищо не се променя. Зад тях Томблен, забравен от прилива, все тъй извиваше левиатановия си гръб. Самият Мон, скрит за момент, изплуваше отново през дима на ниските облаци. Той изглеждаше само по-далечен и учудващо забързан, тичаше през кръглите облачета, както луната в бурно небе. Макар да нямаше причини за безпокойство, Андре ускори ход все пак и тъй като дълбочината на широкия ручей намаляваше и вече не трябваше да се безпокоят, че вдигат шум, той зашляпа с по-големи и по-бързи крачки.
Когато се присъедини към тримата мъже, той попита:
— Е, какво?
Двамата Биар не отговориха: те бързаха устремно на запад, към големия завой при Куенсон. Бащата беше на няколко крачки отпред.
— Но къде я виждате тази мъгла? — попита Андре зад тях.
Доше, който го бе чул, бързо отговори:
— Шефът знае, той никога не се е лъгал…
Изминаха още няколко метра бегом по сухото; после се озоваха в един широк вир и скоро нагазиха във вода до прасците. Трябваше да стигнат оттатък Куенсон, който се разгръщаше като смътно очертано ветрило само на километър от тях. Стигнеха ли веднъж до брега, вече нямаше да ги заплашва нищо, щяха да се доберат до Мон по водещата нишка на реката.
Внезапно от северозапад, откъм морето, Андре видя да приижда, и то със смайваща бързина в това спокойно време, някаква пухкава стена; спирали от сива пара се кълбяха, нарастваха, носеха се към тях с изумителна скорост.
Това бяха големите талази мъгла, дошли от откритото море, понесли се по тинестия пясък. Това беше голямата опасност от морето в нейното най-непредвидимо и най-бързо проявление.
Защото морската мъгла е променлива като морето, а заливът е нейното царство, сцената за нейните най-невероятни преображения. Скоро пясъкът, тинята, обраслите с трева места задишаха пара, като животни. Тогава мъглата се стеле много ниско и много дълго над възсолените вирове и плитчините. Талазите й къпят дигите, спускат се над полдерите, изпълват равните полета. Матовият прилив, в началото не тъй дълбок, постепенно се покачва до прасеца, пропъжда стадото скупчени овце, овчарските кучета, които подлудяваха от него, но овчарят си стои изправен, все тъй неподвижен, с ямурлука, със старата протрита барета. След туй мъглата лека-полека се увеличава. Нехайно поглъща стопанствата, кулите, върховете на високите тополи, покатерилите се по хълма къщи на Мон, сетне и самото абатство, опасва тази прелест с меките си вълни, покрива най на края архангела, стърчал дълго над облака…