Менандър помисли за това. Не изглеждаше щастлив.
— А през всичкото това време аз няма да мога да припаря до компютър — възмути се той.
— Е, компютъроклуцизмът трябваше да бъде дълбоко вкоренен и абсолютизиран, за да сме сигурни, че когато дойде времето, нищо няма да се обърка и компютърът няма да е в състояние по никакъв начин да се предпази от теб. Това е цената, която ти плащаш за този велик дар на спасението, за който самият ти помоли и за който ще бъдеш славен през цялата бъдеща история.
— Така ли? — възкликна той. — И кога ще стане това спасение?
Аз отвърнах:
— Според Азаз… моите източници, през идните шейсетина години. Но погледни нещата и от другата страна. Сега вече знаеш, че ще доживееш поне до деветдесетгодишна възраст.
— А междувременно — провикна се Менандър, без да го е грижа за това, как минаващите наоколо хора ни гледат, — междувременно светът все повече и повече ще се компютъризира и за мен ще станат недостъпни все повече места, ще бъда ограничен за все повече неща и ще се озова в тотална изолация, предизвикана от самия мен…
— Но накрая ще спасиш човечеството. Нали това искаше!
— По дяволите човечеството! — пронизително изкрещя Менандър и се нахвърли върху мен.
Успях да се измъкна, но само защото наоколо имаше хора, които хванаха бедния човек.
Сега Менандър се подлага на сериозни психоаналитични сеанси при психиатър фройдист. Това сигурно ще му струва цяло състояние и, разбира се, няма да му донесе никаква полза.
Джордж свърши тази история и се втренчи в чашата бира, която трябваше да платя аз.
— Нали знаеш, че има поука в тази история?
— Каква е тя? — попитах аз.
— Хората са просто неблагодарни!