— Непременно — рече и легна по гръб. Сложи ръце под главата и ме погледна. В него имаше нещо изключително предразполагащо. Дори не знам какво точно. Може би очите — доверчиви и малко тъжни. Или може би това, че ухото му стърчеше изпод превръзката някак много забавно. Като ми се нагледа, той наведе очи и погледна към едно синьо водно конче, мотаещо се из тревата. Устните му нежно се свиха. — Водно конче! — рече. — Мъничко водно конче… Синичко… Езерно… Красавец… Седи си мирничко и оглежда какво да налапа… — Той протегна ръка, водното конче литна от тревата и под дъга пое към тръстиката. Изпрати го с поглед, а след това отново се изпъна.
— Колко е сложно, приятели мои — каза той и Машка веднага впи в него любопитни очи. — Ето едно съвършено, изящно и напълно доволно създание! Ще изяде муха, ще се наплоди и ето ти време да мре. Просто, изящно, рационално. И няма душевен смут, няма любовни терзания, нито смисъл на битието, нито самосъзнание…
— Машина — рече Машка. — Скучен кибер!
И това е моята Машка? Едва не се захилих, само прихнах и тя ме погледна с неодобрение.
— Скучен — съгласи се Горбовски. — Именно скучен! А сега си представете, приятели, отровно жълтозелено конче с червеникави кръгове, размах на крилата седем метра, на челюстите — отвратителна черна слуз… Представихте ли си? — Той вдигна вежди и ни погледна. — Ясно, не си представихте. Бягах от такива като побъркан, а пък уж имах оръжие… И ето, пита се: какво е общото между тях, между тези два скучни кибера?
— Това зеленото — попитах — вероятно е от друга планета?
— Несъмнено.
— От Пандора?
— Точно от Пандора — рече той.
— Кое е у тях общото?
— Да — кое?
— Ясно е — казах. — Еднакво ниво на преработка на информацията. Реакции на равнището на инстинкта.
Той въздъхна.
— Думи — рече. — Не се сърдете, но това са само думи. Това не ми върши работа. Трябва да търся следи от разум във Вселената, пък не знам какво е разум. А ми говорят за разни нива на преработка на информацията. Аз знам, че нивата между мен и водното конче са различни, но това е само интуиция. Ха ми кажете: намерих термитник — това следа от разум ли е, или не? На Леонида открихме сгради без прозорци, без врати, — това следа от разум ли е? Какво да търся? Развалини? Надписи? Ръждясали пирони? Седемстенна гайка? Откъде да знам какви следи оставят? Да речем, може целта на живота им да е унищожаването на атмосферата. Или хибридизирането на живота. Или създаването на живот. А може би това водно конче е кибернетичен апарат, пуснат в самопроизводство от незапомнени времена? Да не говоря за самите носители на разума. Та може двайсет пъти да минеш покрай някое гадно и жвакащо в локвата гадинче и само да си запушиш носа от него. А гадинката те гледа с прекрасните си жълти очни ципи и размишлява: „Любопитно. Без съмнение нов вид. Трябва да се върна с експедицията и да хвана поне един екземпляр…“
Той затвори очи с длан и засвирка. Машка направо го ядеше с очи и чакаше. Аз също чаках и мислех със съчувствие: трудно е да работиш, когато задачата ти не е поставена ясно. Блъскаш се в мрака и нито радост имаш, нито удоволствие. Знам ги аз тези астроархеолози. Човек не трябва да се отнася сериозно към тях. Пък и кой се отнася…
— А разум в Космоса има — започна внезапно Горбовски. — Сто на сто. Знам със сигурност, че има. Но той не е такъв, какъвто го мислим. Не е такъв, какъвто очакваме. И го търсим не там. Или не така. И изобщо не знаем какво търсим.
„Ето — помислих си. — Не този, не там, не така… Ама това е несериозно, другари… Пълна детинщина — да търсиш следи от идеи, витаели някога във въздуха…“
— Ето например Гласът на Нищото — продължи той. — Чували ли сте го? Сигурно не. Допреди половин век споменаваха за това, а сега и не го помнят. Защото, виждате ли, няма изменения, а щом няма изменения, може и Гласът да го няма. И без това си имаме достатъчно канарчета. Едва се оправят в науката — от мързел ли, от лошо възпитание ли, но едно знаят, едно баят — човек бил всемогъщ. Всемогъщ, а от Гласът на Нищото не чактисва. Ех, братя, срамно, не трябва… Ей на, такъв евтиничък антропоцентризъм…
— А какво е това Гласът на Нищото? — попита Машка тихичко.
— Има такъв интересен ефект. В някои посоки на Космоса. Ако включиш бордовия приемник на автоматична настройка, рано или късно той ще се настрои на едно странно предаване… Чува се глас, спокоен и равнодушен, и повтаря една и съща фраза на рибешки език. Много години го слушат и много години той повтаря едно и също. Чувал съм го, мнозина са го чували, но малцина разказват. Не е приятно да си спомняш. Разстоянието до Земята — огромно, етерът — пуст, даже смущения няма, само някакво слабо шумолене. И изведнъж се понася този глас. На вахта си — сам. Всички спят, тихо, страшно — и този глас. Неприятно е, честна дума. Има и записи. Много хора са си били главата над дешифровката, бият си я и досега, но според мен — безсмислено е… Има и други загадки. Астронавтите много могат да разкажат, само че не обичат… — Той замълча и добави с някаква печална настойчивост: — Това трябва да се разбере. Не е просто. Та ние даже не знаем какво чакаме. Можем да се срещнем всяка минута. Очи в очи. И — вие разбирате — те може да се окажат много по-горе… Мъдруват за стълкновения и конфликти, за разните разбирания за хуманност и добро, пък аз не се страхувам от това. Страхувам се от страшното унижение за човечеството, от гигантския психически шок. Че ние сме толкова горди! Ние създадохме такъв забележителен свят, ние знаем толкова много, ние се втурнахме в Голямата Вселена, ние там откриваме, изучаваме, изследваме — какво? За тях тази Вселена е роден дом. Милиони години те живеят в нея, както ние живеем на Земята, и само ни се чудят: откъде се пръкнаха тези сред звездите?