Той взе ампулата и внимателно я разгледа. Лицето му стана тъжно и старо.
— Остроумно — промърмори той. — Просто и остроумно…
Той въртеше ампулата в ръце, сякаш опитвайки я, след това я сложи пред мен и стана. Движенията му бяха бавни и неуверени. Отиде настрана при своите дрехи, поразрови ги, намери панталоните си и застина…
Следях го, усещайки неясно безпокойство. Машка държеше харпуна, за да му разкаже как се работи с него, и също следеше Горбовски. Ъглите на устните й тъжно се отпуснаха. Отдавна съм забелязал, че това често се случва: изражението на лицето й става като на човека, когото наблюдава.
Леонид Андреевич изведнъж заговори тихичко и с някаква насмешка в гласа:
— Забавно, честна дума… Господи, каква ясна аналогия. Векове са седели в глъбините, а сега се надигат и тръгват в един чужд и враждебен за тях свят… И какво ги преследва? Тъмен древен инстинкт, казвате? Или начин за преработка на информация, извисил се до нивото на нетърпимо любопитство? А пък му е по-добре да си седи вкъщи, в солената вода, но нещо го дърпа… дърпа го към брега… — Той трепна и започна да нахлузва панталоните си. Панталоните му бяха старомодни, дълги. — Наистина, Станислав Иванович, това може да не са прости главоноги, а?
— В своя род, разбира се — съгласих се.
Той не ме слушаше. Обърна се към приемника и го загледа. И ние с Машка се обърнахме към приемника. От него се раздаваха мощни неблагозвучни сигнали, приличащи на смущения от рентгенов апарат.
— Шест метра и осем стотни — рече Машка смутено. — Сигурно някаква обслужваща станция.
Той слушаше сигналите, затворил очи и наклонил глава.
— Не, не е станция за обслужване — проговори той. — Това съм аз.
— Какво?
— Това съм аз. Аз излъчвам. Аз — Леонид Андреевич Горбовски.
— Защо?
Той се усмихна тъжно.
— Наистина, защо? Много бих искал да знам защо — той затегна ризата си. — Защо тримата пилоти и техният кораб, завърнал се от рейс ЕН101 — ЕН2657, станаха източници на радиовълни с дължина шест метра и осемдесет и три хилядни?
Ние с Машка, разбира се, мълчахме.
— Изследваха ни лекари. Изследваха ни физици. — Той се надигна и изтърси пясъка от панталоните си. — Всички стигаха до един единствен извод: това е невъзможно. Човек може да пукне от смях, гледайки слисаните им мутри. Но на нас, честна дума, не ни беше до смях. Толя Обозов се отказа от отпуската си и отлетя за Пандора. Той заяви, че предпочита да излъчва някъде по-далеч от Земята. Валкейнщайн мина на работа в подводна станция. Аз единствен скитам и излъчвам. И нещо през цялото време чакам. Чакам и се страхувам. Страхувам се, но чакам. Разбирате ме, нали?
— Не знам — казах и се облегнах на Машка.
— Прав сте — каза той, взе приемника и го залепи за щръкналото си ухо. — И никой не знае. Вече цял месец. Без отслабване, без прекъсване. Уа-уи… Уа-уи… Денем и нощем. Когато се радваме и когато скърбим. Когато сме сити и когато сме гладни. Когато работим и когато се мотаем. Уа-уи… А излъчването на „Тариел“ — пада. „Тариел“ е моят кораб. Той е вън от играта. За всеки случай. Излъчването му обърква управлението на някакви агрегати на Венера, оттам питат, ядосват се… Утре ще го откарам някъде по-далеч… — Той се изправи и плясна с дългите си ръце по бедрата. — Време ми е. Довиждане. Желая ви сполука. Довиждане, Машенка. И не си задавай въпроси. Това съвсем не е проста загадка, честна дума.
Той махна с ръка, кимна и пое — дълъг, ръбест. До палатката спря и рече:
— Знаете ли… Вие все пак бъдете малко по-деликатен с тези септоподи… Че то иначе — бележиш, бележиш, а за този, белязания, само неприятности.
И си отиде. Полежах още малко по корем, след това погледнах към Машка. Тя все още го следеше с поглед. Явно Леонид Андреевич й беше направил огромно впечатление. А на мен — не. Мен изобщо не ме засягат неговите съображения, че носителите на Световния разум могат да се окажат неизмеримо по-високо от нас. Нека си се оказват! Според мен колкото те са по-високо, толкова по-малки са нашите шансове да застанем на пътя им. Като с мряната — за какъв дявол ти е едра мрежа? А що се отнася до гордостта, унижението, шока… Все някак ще го преживеем. Аз бих го преживял. Откривали сме, изучавали сме една отдавна населена от тях Вселена — е, и какво? Ами че за нас тя още не е населена. А те за нас са само част от природата, която предстои да открием и изучим, пък ако ще да е на трижди по-високо от нас. За нас те са външни! Макар че, ако мен например ме бележат, както аз бележа септоподите…