Дейвид Морел
За тези и за всички мои грехове
Ако във финала на „Бурята“ има нотка на хумор, то в тази ужасяваща, шокираща история за Средния Запад няма нищо забавно. Въпреки че беше публикуван през 1984 г., този разказ ми хрумна единайсет години по-рано. През лятото на 1973 г. изкарах трийсет и пет дневен курс по оцеляване в планината Уинд Ривър1 в Уайоминг. Курсът се организираше от Школата за планински водачи „Пол Петцолд“ и имаше за цел да обучи записалите се в различни планинарски умения — катерене, лагеруване на открито, пресичане на буйни потоци, живеене в снежни пещери, намиране на ядивни растения и т.н. В края на курса ни взеха храната. Позволиха ни да задържим само по един компас, една карта и една манерка. Показаха ни една точка на картата, отвъд вододела на Скалистите планини, която бе на петдесет мили от нас, и ни казаха, че след три дни там ще ни чака камион. Какво щяхме да ядем? Нищо. Идеята беше да разиграем екстремна ситуация. Намирането на ядивни растения щеше да ни отнеме повече енергия, отколкото щяхме да получим от откритите растения, така че нямаше смисъл да търсим такива. Виж, риболовът беше друго нещо. Рибата щеше да ни осигури много протеини. Но до риболов трябваше да прибягваме само в краен случай. Идеята беше да докажем на себе си, че можем да издържим три дена без храна, при екстремни условия, и накрая да имаме още сили. Когато пресякохме планината и стигнахме до прашния път, където ни чакаше камионът, бях отслабнал и замаян, но знаех, че мога да издържа още ден или два при подобни условия и бях уверен в планинарските си умения. Курсът приключи и аз се отправих към Айова по Междущатски път 80, но двигателят на старото ми четирицилиндрово Порше 912 започна да прекъсва, и в онази част на Небраска, която на картата изглежда като дръжка на тиган, бях принуден да изоставя магистралата и да потърся механик. Точно тогава попаднах на това много необичайно, много страховито градче. Историята е измислена, но обстановката — не.
Имаше дърво. Помня го. И съм сигурен, че ако го видя пак, ще го позная. Защото беше странно.
Извисяваше се в далечината отляво, встрани от магистралата. Отначало беше просто неясно петно в трептящата мараня, но когато го наближих, зловещият му силует се очерта ясно. Дървото беше изсъхнало — това бе първото нещо, което ме порази. Дърветата, които човек може да види през август в онази изсушена от слънцето част на Небраска, дето на картата изглежда като дръжка на тиган, са малко на брой, но са с гъсти зелени корони. А това нямаше нито едно листо.
„Значи е мъртво — казах си аз. — И какво от това? Няма причини да се мръщиш.“ Но тогава си дадох сметка, че в дървото имаше нещо много по-странно и предположих, че именно то е разтревожило подсъзнанието ми, още преди да осъзная на какво ми прилича зловещият му силует.
Приликата беше забележителна.
По гърба ми полазиха тръпки. Дървото наподобяваше гигантска менора — свещник, който евреите използваха в религиозните си обреди. С осем, наредени в една линия свещи. Само че в този случай не бяха свещи, а осем, щръкнали право нагоре голи клона. „Аномалия. Грешка на природата“ — реших аз и се отърсих от страха си, но за миг се почудих дали необичайната му форма не е дело на човешка ръка, дали не е изсъхнало, след като някой нарочно го е окастрил.
Но случайна или не, формата му ме порази, защото беше необикновена — едно мъртво дърво с вид на религиозен символ, което сякаш благославяше иронично безплодната западна равнина.
Бях прекарал последните две седмици в планината Уинд Ривър в Уайоминг заедно с приятели. Спяхме в палатки, ловяхме риба, изследвахме района, упражнявахме се в скално катерене, но през повечето време седяхме около лагерния огън, пиехме и си разказвахме спомени. Дълго отлаганата ни среща изтече бързо. Разделихме се и се отправихме към различни точки на страната, за да се върнем при жените и децата, при работите и задълженията си. Моят път водеше към Айова Сити, където се намираха домът ми и университета, в който преподавах. Копнеех да видя отново семейството си, но едновременно с това се ужасявах от перспективата за предстоящия семестър, лекциите, които трябваше да готвя, и писмените работи на първокурсниците, които трябваше да проверявам и оценявам.
Изтощен от шофирането (бяха изминали осем часа от прощалната закуска), отместих очи от странното дърво и осъзнах, че карам със седемдесет мили в час. „Я намали — рекох си аз, — че току-виж си се сдобил с акт за превишена скорост.“
„Или с ковчег.“
И тогава двигателят започна да прекъсва. Карах старо Порше 912, онзи модел с четирите цилиндъра от шейсетте години. Бях го купил на безценица, защото купето се нуждаеше от ремонт, но въпреки възрастта си, колата рядко ми създаваше проблеми. Бедата бе, че не знаех, че притокът на въздух в карбураторите трябва да се регулира при по-голяма надморска височина. Ето защо, докато изкачвах планината в Уайоминг, карбураторът се бе задавил, двигателят се бе закашлял и бе започнал да дими, а аз бях изскочил от поршето, за да потуша плъзналите пламъци. В един сервиз в Лендър, Уайоминг, бяха отстранили повредата, но, щом си прибрах оттам колата след двуседмичното ми лагеруване на палатка, открих, че педалът за газта не функционираше както трябва. През целия ден двигателят бе работил по-шумно от обичайното, а сега, когато започна да прекъсва, направо гърмеше. „Исусе“ — помислих си аз. Какъвто и да беше проблеът, не смеех да шофирам още дълго. Воланът се тресеше в ръцете ми. Уплашен, намалих на тридесет. Ревът и тресенето продължиха. Трябваше ми механик, и то спешно.