Вече ви казах, че това се случи в онази част на Небраска, дето прилича на дръжка на тиган. Представете си щата като правоъгълник. Отрежете долния ляв ъгъл. Оставащият горен ляв ъгъл е дръжката на тигана, която се пада на изток от Уайоминг. Тя представлява просто едно обширно равно пространство. Трева, пелин, магарешки бодил. Същата пустош, каквато са заварили първите заселници преди повече от сто години. Ако двигателят се беше повредил два часа по-късно, нямаше да се разтревожа чак толкова. Тогава пред погледа ми щяха да изникват градове на всеки двадесет мили, или горе-долу толкова. Но откакто бях навлязал в тази пустинна област, не бях зърнал нито една табела на град. И въпреки че се движех по една от четирите ленти на междущатското шосе 80, ако съдех по пейзажа, можех съвсем спокойно да се намирам и на луната.
Ето защо, когато видях отбивката от магистралата, изобщо не се подвоумих. Като отправях благодарности на неизвестния бог, който беше решил да ми помогне, аз се преборих със спазматичните трусове на волана, слязох от естакадата и изтръпнах, понеже двигателят вече не само гърмеше, но и тракаше, сякаш някакви метални части вътре в него се бяха счупили и се триеха една в друга. На отбивката нямаше табела, но аз знаех, че наблизо трябва да има град. Стигнах до знак СТОП, огледах наляво и надясно двете платна на асфалтовото шосе, но и от двете страни не видях сгради. „А сега накъде?“ — запитах се. Някакъв импулс ме накара да продължа по левия път, пресякох моста над магистралата и чак тогава разбрах, че се движа към дървото-менора.
По гърба ми отново полазиха тръпки. Но задавеният рев на двигателя ме накара да забравя всякакви суеверия. Сега колата се движеше едва с двайсет мили в час. Опитах се да успокоя нервното си дишане и почти не обърнах внимание на дървото, когато го подминавах.
От лявата ми страна. Сигурен съм. Много добре си спомням. Дървото се намираше от лявата страна на необозначения двулентов път.
Убеден съм, че не греша.
Карах. И карах. Поршето изглеждаше готово да се разпадне всеки миг, тресеше се и трещеше. Пътят, който сякаш не водеше наникъде, ми се струваше безкраен. Сега, когато бях оставил дървото-менора зад себе си, нищо не разнообразяваше скучния прериен пейзаж. „Всеки момент — казвах си аз. — Всеки момент ще зърна някакви сгради. Само още миля — стига колата да издържи.“
Издържа, не една, а две, но вече се движеше с петнайсет мили в час. Стомахът ми се сви. Имах ужасното предчувствие, че съм тръгнал в погрешна посока. Че, ако бях завил надясно, щом слязох от естакадата, щях да се добера до град след не повече от минута. Но вече бях стигнал прекалено далеч, за да се връщам. Трябваше да продължа в същата посока. Съмнявах се, че поршето щеше да издържи целия този път обратно до магистралата.
Когато видях за първи път странното дърво, часовникът на таблото показваше пет без малко. Сега го погледнах отново и трепнах. Беше почти шест. Оставаха ми не повече от три часа до здрач, а дори и да намерех сервиз, преди да се е мръкнало, той едва ли щеше да работи след шест. Нови опасения сграбчиха сърцето ми. „Трябваше да остана на магистралата“. Там, дори да се развалеше поршето, можех поне да спра някоя преминаваща кола и да помоля шофьора да ми изпрати влекач. А този път беше безлюден. Перспективата да прекарам нощта край шосето в повредената си кола, не изглеждаше по-обнадеждаваща от тази да извървя пеша разстоянието до магистралата. Бях възнамерявал да карам през цялата нощ, за да стигна в Айова Сити на следващия ден по обяд, но ако скоро не ми провървеше и двигателят беше толкова зле, колкото ме караше да си мисля трещенето му, пътуването ми най-вероятно щеше да се удължи с един ден, дори с повече. Трябваше да намеря телефон, за да предупредя жена ми, че ще закъснея, иначе щеше да се притеснява. Мислите ми ставаха все по-тревожни. Трябваше да…