Тук ще посъкратя малко разказа си. Обиколих града от край до край, но навсякъде срещнах само изроди. Сякаш бях попаднал във филм на ужасите. Но дори с най-страховития си грим Лон Чени3 бледнееше в сравнение с местните жители. А застанали до тях, чудовищата от „Островът на д-р Моро“4 биха изглеждали като победители в конкурс за красота.
„Исусе.“
Осем часа. Небето на изток бе започнало да потъмнява. Западният хоризонт бе обагрен в кървавочервено. Питах се дали не съм полудял. Цял град с уроди, които отказваха да говорят с мен, обръщаха ми гръб и повечето ми сочеха на изток към посипания с чакъл път, който водеше извън града.
Качих се ужасен в поршето и запалих мотора. Той загърмя и затрака още по-силно отпреди. Започнах да редя молитви със свит от притеснение стомах. Колата не спря да се тресе, но, слава богу, потегли.
„Град. Може би няколко мили по-нататък по чакъления път има друг град. Може би затова ми сочат натам.“
Като се друсах върху седалката си, напуснах града с гръм и трясък. Включих фаровете ей така, за всеки случай, въпреки че досега не бях срещнал други превозни средства. Все пак падаше здрач и малко предпазливост не би била излишна.
Четвърт миля. После половин. Толкова издържа двигателят, преди да издъхне напълно. Тогава изглежда спря да работи и последният цилиндър. Чу се „тряс“, после трикратно тихо „бум“, пак „тряс“ и още три пъти „бум“. При всяко „бум“ колата се придвижваше малко напред. Накрая спря окончателно. Моторът беше излязъл от строя заради горещината. Поршето няма радиатор, но мога да се закълна, че чух свистене.
И така, озовах се закъсал в колата някъде насред никъде, зад мен имаше град на ужасите, пред мен — пустинен пейзаж, а междущатската магистрала се намираше един бог знае къде.
Отгоре на това вече се смрачаваше.
А аз бях сам насред прерията.
Вече ви казах, че бях уплашен. Но сега ме обзе ярост. Заради пустия ми късмет и онзи тип в Лендър, който беше „поправил“ поршето, заради глупостта ми да напусна магистралата, да не споменавам, че докато бях в града, бях пропуснал най-важното. Трябваше да купя поне някакво безалкохолно, бонбони, чипс, каквото и да е — нещо, което да залъгва глада и жаждата ми, докато чакам да премине нощта. И кутия бира. Мамка му, като се имаше предвид положението ми, даже стек с шест бири.
Излязох ядосан от колата. Облегнах се на бронята й, зпалих цигара и започнах да проклинам. Беше осем и трийсет. Тъмнината се сгъстяваше. Какво да правя?
Опитах се да мисля логично. До девет часа вече бях взел решение. Градът се намираше само на половин миля. Десет минути път пеша, не повече. Ако глупавият ресторант „БАРБ_КЮ“ продължаваше да работи, можех да си купя чипс и бира. В момента не ми пукаше колко отвратителни изглеждаха онези хора. „Проклет да съм, ако прекарам нощта тук, на открито, със стържещ стомах.“ Нее, това вече щеше да е прекалено.
Така че тръгнах и когато стигнах до покрайнините на града, нощта вече беше паднала. В „БАРБ_КЮ“-то светеше; късметът ми най-накрая беше проработил. Но докато се приближавах, светлините изгаснаха. „По дяволите“ — помислих си с отвращение.
Ресторантът остана тъмен.
После вратата изскърца и се отвори. Сервитьорката — неясна бяла фигура — пристъпи навън. Обърна се да заключи. За миг се зачудих дали не бе затворила по-късно само защото се е надявала, че мога да се върна да купя нещо. Бях сигурен, че не ме е забелязала. Затова се изненадах, когато тя се завъртя към мен.
Примигнах от удивление. Защото сервитьорката ме заговори, за разлика от останалите й съграждани. Гласът й беше слаб и тънък, думите се сливаха, сякаш имаше заешка устна.
— Видях ви — каза тя. — През прозореца. Докато идвахте насам.
Стори ми се, че шепотът й притежаваше музикален тембър.
Още нещо. Въпреки че стояхме един срещу друг, на улицата нямаше лампи и мракът беше достатъчно гъст, за да не мога да различа чертите й. За първи път, откакто бях пристигнал в града, се почувствах така, сякаш водех нормален разговор. Това не беше трудно, стига да не мислех за ужасяващото лице на жената, което бях зърнал в огледалото.
Вдигнах рамене и се засмях от облекчение.
— Колата ми се повреди. Закъсал съм ей там. — Макар да знаех, че не може да види жеста ми, посочих към потъналия в тъмнина път. — Надявах се, че ще работите и ще мога да си взема нещо за ядене.
3
Актьорът, изпълнил главната роля в една от ранните версии на филма „Фантомът от операта“ — Б.пр.
4
Популярен роман от известния английски фантаст Хърбърт Джордж Уелс (1866–1946), в който отритнатият от обществото д-р Моро кръстосва човешки и животински гени и създава „зверочовеци“ — Б.пр.