Жена ми и децата ми дойдоха в болницата. Искаха да ме видят. Но аз отказах да ги пуснат при мен. Нямаше да понеса изражението на отвращение в очите им.
„Как може един ядач на грехове да се отърве от греховете си? — Беше казала сервитьорката. — Като ги прехвърли на някой друг, разбира се. Като накара някой друг да ги изяде.“
От няколко седмици знам какво трябва да направя. Просто си кротувах и чаках подходяща възможност. Надявам се, че не съм наранил много сериозно пазача. Постарах се да не го удрям прекалено силно. Но главата му издаде ужасен звук, когато я блъснах в стената.
Бях много хитър. Откраднах три коли, но нито една не задържах толкова дълго, че да ме хване полицията. Нужни ми бяха два дена, за да се върна.
Ето защо дървото е толкова важно. То е моят ориентир. Нали си спомняте, на отклонението от магистралата нямаше знак. Така че само дървото може да ми покаже накъде да карам.
Но съм озадачен. О, намерих дървото с формата на свещник. То е толкова необикновено, че не ми се вярва да има друго като него. Но мога да се закърна, че когато го видях за първи път, клоните му бяха осем. И бяха голи.
А сега са девет.
И са покрити с листа.
Боже, помогни ми. Спаси ме.
Натиснах педала за газта до дупка и полетях по двулентовия асфалтов път. Както преди, той сякаш нямаше край. Съмнението ме изнервяше. Стараех се да не поглеждам към страничното огледало. Но накрая не издържах и грозотата ми ме накара да вия.
Видях сградата в далечината, металният й покрив проблясваше под слънчевите лъчи. Изхленчих от нетърпение. Но ето че навлязох в града. Беше същият. Водната кула. Кошарата за говеда (но този път пълна). Сервизът, ресторант „БАРБ_КЮ“.
Нищо не разбирам. Всички жители са нормални. Нямат провиснали гуши, гърбици, деформирани крайници и гнойни рани. Докато минавам покрай тях с колата, ме гледат. На лицата им са изписани шок и отвращение.
…Открих къщата й. Проникнах вътре и сега я чакам да се върне.
Лекарите в болницата ми казаха, че страдам от халюцинации. Съгласиха се с първоначалното ми подозрение, че в храната може да е имало някакъв наркотик и че ефектът му може да продължава, като ме кара да си мисля, че съм грозен и изопачава спомените от пътуването ми. Ще ми се да вярвам в думите им. Дори ми се ще да вярвам, че съм полудял. Всичко друго е за предпочитане пред истината.
Но аз знам какво ми има. Тя ми го причини. Накара ме да изям греховете й. И проклет да съм, ако не я накарам да си ги вземе обратно.
Пиша това в нейната всекидневна, като поглеждам често през прозореца. Така че, ако с мен се случи нещо лошо, хората да знаят. Вината не беше моя.
Но тя скоро ще се върне. Ще се прибере. И тогава…
Чувам, че на улицата се отваря врата на кола. Някой слиза от автомобила.
О, да, най-накрая. Но почакайте, човекът не е само един.
Двама са. Мъж и жена.
И жената не е тази, която ми трябва.
Господи, какво става? Да не би сервитьорката да си е сменила адреса?
Ще влязат в къщата. Ще ме открият.
Няма значение. Не издържам повече. Трябва да прехвърля греховете на някой друг. Трябва да…
В кухнята намерих нож. Само че не знам необходимите думи. Нямам представа как да вкарам греховете си в храната.
Но помня последното нещо, което ми каза. Така че знам какво ще направя. С помощта на този нож и една вилица ще ги накарам…
Да ме изядат.