Джеръм К. Джеръм
За това как да се грижим за жените и как да се отнасяме с тях
Веднъж разговарях с една жена по въпроса за медения месец.
— Какво бихте препоръчали — дълъг меден месец или само събота и неделя, прекарани някъде?
Жената се замисли и аз разбрах, че търси отговора си по-скоро назад в миналото, отколкото напред в бъдещето.
— Щом ме питате, ще ви кажа. Аз съм за дългия меден месец — най-после рече тя. — За старомодния меден месец.
— Защо? — настоях аз. — Доколкото ми е известно, съвременните хора са склонни колкото се може повече да съкращават тези неща.
— Да, съвременните хора са склонни да избягват неща, които би било по-разумно да посрещнат с открито лице — отвърна тя. — И според мен, колкото по-бързо свърши — колкото по-бързо и мъжът, и жената го осъзнаят — толкова по-добре.
— Кое да свърши по-бързо? — попитах аз. Ако тази жена изобщо имаше някакъв недостатък, това според мен беше склонността й към загадката.
Тя отиде до прозореца, застана там и се загледа навън.
— Сред един от древните народи, не помня точно кой — поде тя, все още загледана надолу в мократа, лъснала се улица, — е съществувал обичай, според който мъжът и жената, които се обичат или си мислят, че се обичат и решават да се свържат в живота, е трябвало да прекарват първата си брачна нощ в храма. Жрецът ги е повеждал през криволичещи ходници из мрачните глъбини на храма, докато стигнели до залата, която се обитавала от гласа на божеството. Там той ги оставял, затръшвал масивната врата зад тях и те двамата сами сред тишината принасяли своята жертва; а през нощта гласът им проговарял и им предсказвал бъдещия живот — дали са направили добър избор; дали любовта им ще живее дълго, или скоро ще умре. На сутринта жрецът отново идвал и ги извеждал на светлината и те заживявали сред своите събратя. Но на никого не било позволено да ги разпитва, нито пък на тях да отговарят. Е добре, знаете ли, че меденият месец на нашия деветнадесети век, прекаран било в Брайтън, било в Швейцария, било в Рейзгейт, в зависимост от вкуса и възможностите, ми се струва почти същото нещо като тази нощ, прекарана в усамотение пред олтара на онова забравено божество. В наше време, когато двама млади се оженят, ние ги целуваме, изказваме, им поздравления и застанали на прага, хвърляме шепи ориз и стари пантофи с пожелания за много щастие и дълъг живот. Той ни маха с облечената си в ръкавица ръка, тя развява малката си кърпичка от прозорчето на колата, а ние гледаме засмените им лица и слушаме смеха им, докато завоят ги скрие от погледа ни. Тогава се връщаме към своята работа. Така минава известно време. И ето че един ден ги срещаме отново, но лицата им вече не са засмени, а сериозни и умислени. И аз винаги се питам какво ли им е казал Гласът по времето, докато не са били пред очите ни. Но, разбира се, не върви да ги попиташ. Нито пък те ще ти отговорят искрено.
Моята позната се засмя и дойде да седне на мястото си до масичката за чай, после влязоха други гости и разговорът ни премина върху книги, пиеси и разни познати. Но колкото да ценях мнението й, реших, че не бива да се задоволявам само с нейния съвет.
Жените вземат живота твърде на сериозно. И той наистина е нещо доста сериозно, за повечето от нас, бог ни е свидетел, затова човек не бива да го взема по-сериозно, отколкото е нужно.
Малкият Джек и малката Джил, като слизали по хълма, паднали, ударили си коленцата, ожулили си нослетата и разлели с труд налятата вода. Но ние ги съветваме философски:
— Не плачете! Не сте бебета. Малките момченца и малките момиченца трябва да свикнат да понасят болка. Станете, напълнете отново кофата, но този път бъдете по-внимателни.
Малкият Джек и малката Джил потриват очи с мръсните си ръчички, поглеждат печално към окървавените си колене и припват обратно с кофата. А ние се смеем добродушно след тях.
— Бедните душички — казваме, — каква врява вдигнаха. Човек би помислил, че са се пребили, а те само се одраскаха. Ах, тези деца, какъв шум правят за нищо!
С какъв стоицизъм посрещаме ние падането на малкия Джек и малката Джил!
Но когато ние — възрастният Джек с посребрели мустаци и възрастната Джил с първите слаби „пачи крачета“ около очите, — когато ние се спънем надолу по хълма и нашата кофа се разлее, о, небеса, каква трагедия настъпва. Угасете звездите, закрийте слънцето, спрете законите на природата. Мистър Джек и мисиз Джил, слизайки от хълма — какво точно са правили на хълма, няма да питаме, — се спънали в един камък, сложен там по всяка вероятност от злите сили на вселената. Мистър Джек и мисиз Джил си ударили глупавите глави. Мистър Джек и мисиз Джил си наранили малките сърчица и стоят и се чудят, че светът продължава да си гледа спокойно работата пред такова нечувано нещастие.